Днес навсякъде се развяват трикольори, хората се поздравяват, фейсбук бъка от „Земя като една човешка длан“, „Българийо, за тебе те умряха“, „Хубава си моя горо..“ , от снимки, патетични призиви, великолепни български природни пейзажи. Бъка от гордост и принадлежност. И така трябва да бъде. Национален празник е. 3 март. Ден на освобождението. Денят, в който най-сетне веригите са били разкъсани. Свобода, извоювана с борба, с кръв, с любов и с неспирната вяра, че ще дойде онзи светъл ден, който ще даде началото на светлото бъдеще. Горди сме с всичко, направено от предците им. Помним имената им, споменаваме ги, пишем ги. На 3 март, на 24 май, на 6 и 22 септември. Спорадично си спомняме, че сме горди и когато някой някъде пейстне успехите на децата ни математици, на златните момичета, на Гришо. Когато една „Сляпа Вайша“ отвори очите, че българите създават и качествено изкуство, когато се окаже, че част от шеметните ефекти на „Аватар“ са българско дело. Когато някой холивудски красавец обяви българките за лични хубавици. Тогава пада едно мощно тупане в гърдите „булгар, булгар“. Защото сме най-умни, най-кадърни, най-красиви, най-велики.
Все пак всички знаем, че сме били на три морета
(кога и къде обаче повечето не помнят, а и…има ли значение).
И после идва делникът, в който: небрежно пускаме хартийката от баничката на улицата, написваме на някоя стена „доло Лефски“, не ни пука, че покривът на блока ни тече, защото живеем на втория етаж. Псуваме, че се налага да чистим снега пред входа, псуваме бабата в трамвая „що не си дома“, псуваме управниците, но пак ги избираме, щото „се тая“, правим си барбекю под табелката „пази гората, не пали огън“. До следващия път, когато някой ни припомни, че сме горди българи…каквото и да значи това.
А Левски, да онзи същият – Апостолът на Свободата, си го е казал простичко и ясничко:
„От нас зависи да бъдем равноправни с другите европейски народи..„
От кои нас ли? Сетете се. Честит празник!
