Дете уби дете. Отново. В училище. Само че този път децата не са в така наречената тежка тийн възраст, а са едва на 11. В четвърти клас. И кучетата отново залаяха. Заразмахваха пръст, записаха статуси в социалните мрежи, започнаха да си спомнят времената на ТВУ-тата, Бойчиновци, шамарената фабрика и колана на тате. Защото всеки мисли, че разбира нещата и много добре знае как да се оправят. И, разбира се, негониге деца не са такива. И, разбира се, чуждите са нехранимайковци. Защото всеки ден висят на компютъра, имат скъпи смартфони и не уважават възрастните. В общи линии поредната жестока трагедия се превърна в трибуна на вечните всичкознайковци. Само че те, онези, които едно време са налагали с коланите, когато видят дете с цигара, просто извръщат поглед. Когато виждат влачено за ръка от родителя дете, просто извръщат поглед. Когато тяхното дете се държи неадекватно – просто извръщат поглед. Защото бързат, защото нямат време, защото не им пука и в крайна сметка – това са просто деца. И наистина – децата са просто деца, но преди това са продукт на някой възрастен, на двама възрастни. След което – продукт на образователната система, продукт на обществото. И всички тези три субекта – семейство, образователна система, общество са отговорни, комплексно, за проблемите на децата. Тези три субекта са длъжни да отглеждат, възпитават, съблюдават поведението на децата и да индикират своевременно всяка една нарастваща агресия. За да няма бой, за да няма убийства. Съжалявам, че ще ви скандализирам, драги възрастни, но децата не са виновни, те не са убийци. Вие сте! С вашето, с нашето общо лично, служебно и обществено бездействие.
Дайте да погледнем грозната истина в очите
и да си кажем дружно – България убива децата си, докато размахва псевдотрансформираната си ялова, дефектирала демокрация. Десетилетия, прекарани в съзидателно разрушаване на ценности и в изграждане на цени, дават своя резултат – липса на работещи институции, липса на годна система, ерго – липса на бъдеще. Сега ще нищят защо едното детенце е ударило другото, защо учителката не е разбрала, че на удареното детенце му има нещо, защо медицинската сестра си е тръгнала в 4 и 15, защо линейката е закъсняла..Защо, по дяволите, е умряло едно все още неживяло дете?!?!
Защото боят се приема за игра и защото все по-рядко някой припознава за нередност бутането, удара, обидата. Защото все по-малко деца научават от своите възрастни, че дори невинният удар може да бъде фатален. Защото децата толкова много свикнаха да наблюдават агресия, че я приемат за задължителна част от нормалното живеене. Защото, когато са на 2 и удрят баба си, мама и тате гледат умилено какъв „пич“ си отглеждат. Защото учителката взима малка заплата, отговаря за 30 деца, уморена е, изтощена е, не може да се справи, не разбира растящите хуни, непонятни са й. И в крайна сметка – всеки ден някой удря някого. Защото министерството не отпуска пари за пълен работен ден на сестрата, а пък тя не е длъжна да седи на работа повече от нормативно установения й работен ден. Защото често, дори да е на работа, тя не е компетентна, способна или адекватна, за да може да реагира своевременно. Защото линейките по принцип си закъсняват – публична тайна са спешните проблеми в спешната помощ. Защото…ножът отдавна не е опрял до кокала – стигнал е до сърцето. Пробол е душата на системата и скоро ще я остави без сърце. Това, ако искам да съм метафорична. Но не искам. Искам да съм цинична.
Защото ми омръзна от масов популизъм,
гарниран с масово бездействие. Защото утре всички ще се събудят с облекчението, че ТОЗИ проблем не е техен проблем и ще продължат да продават водка на седмокласници, да отминават безразлично хлапето, тероризиращо коте и да не чуват мълчанието на сина си. Ще купят за абитуриентския на дъщеря си силиконки и ще се чувстват доволни от себе си. И докато една учителка се чувства обидена, че десетокласничка й говори за ку.ове, не очаквайте нещо да се промени. Не трябва да се чувстваме обидени на децата си, а стреснати, много стреснати. Защото е очевадно, че не си вършим работата – ние : семейството, образователната система, обществото.
Моят коментар би бил конкретен и трезв, но вероятността да засегна мнозина би ми тежало.
Ние не познаваме децата извън нашето обкръжение. Те са други. Приемащи другото въпреки нас и опитвайки се да оцелеят всеки миг. Не сте в състояние да разберете на какво са подложени и как реагират. Те са воини всяка секунда. А са крехки и не намират разбиране, а упреци. Средата е покъртително сурова.
Утехата у дома ще сложи челцето в ръка, но утре те пак ще воюват.
Съжалявам! Безкрайно съжалявам за това нездраво детство… И сигурна съм, че любовта вече не е фактор…
Ди, аз пък вярвам, че любовта е фактор, невъзможно е да сме преминали онази фина граница, която отделя доброто от невъзможното. Децата са воини, но и силно сензитивни. И много добре знаеш, че разбирането винаги го разбират, усещат го. Това, ако не е любов – какво е. Любовта не е само гушкането – не ти го казвам, просто споделям общото ни знание, любовта е малките парченца от огромния пъзел. Е, случва се да загубим някое, но това не означава, че трябва да се оказваме. Не им е лесно на днешните деца, но не в тях е вината…