Ицорът на майката/Бени Хюбнер

Изборът на майката/Бени Хюбнер

Най-прекрасният шедьовър на Бог е майчиното сърце.

Св. Тереза от Лизьо

– Мамо, мамо, мамо…и да знаеш страхотно е и има едни големи фонтани, които разпръскват водата навсякъде, чак до краката ти и се образуват различни фигури, и има музика, и –  думите се прескачаха една през друга, търкулваха се в душата ѝ, оплитаха сърцето, стягаха го, дъхът ѝ спираше – и, знаеш ли, знаеш ли…ох, мамо, трябваше да си тук, за да видиш…прекрасно е, мамо!

Не, няма да плаче, не трябва да плаче! Василена се опита да каже нещо, но звуците не пожелаха да се отлепят от небцето й. Стисна здраво клепачи, за да префокусира болката. Бъди силна, силна, заради себе си, заради нея…нали всичко е заради нея – повтори си го няколко пъти, като мантра, преглъщайки на големи глътки буците, заседнали на гърлото ѝ.

– Мамо, мамо…там ли си?

– Да, да, миличка, тук съм, слушам те и си представям всичко, което ми описваш. Звучи прекрасно.

– Мамо, аз снимам, всичко снимам и после ще ти покажа…ще ти изпратя снимките  – гласът на момиченцето леко потрепери – водиха ни и до един замък, много красив замък, мамо, когато влязох в балната зала, затворих очи и си представих,че съм принцеса и танцувам на първия си бал. Облечена съм в прекрасна розова рокля, цялата обсипана с камъни, танцувам, а всички ме гледат и се възхищават. Обаче, знаеш ли, странно, но теб те нямаше…и изведнъж се почувствах ужасно самотна и бързо отворих очи. А екскурзоводът реши, че ми е прилошало и госпожата ме накара да седна на един стол и ми донесоха да пия сок. Представяш ли си. А на мен просто ми стана мъчно за теб, ама не им го казах, защото нямаше да разберат. И без това все ме питат – защо баба ти те взима, защо баба ти те води, защо…ти родители нямаш ли си? Казвам им, че си имам теб, но се налага да си далеч, ама ще си дойдеш…скоро. Нали ще си дойдеш скоро, мамо???Така ми се иска, когато се върна ти да ме посрещнеш на летището. Не че не обичам баба, много, много я обичам. Но ми се иска, много ми се иска да изляза и ти да си най-отпред, пред другите майки и да ми се усмихваш. Тогава ще се затичам и ще ти се метна на врата, за да те нацелувам, както правех, когато бях малка…преди да заминеш…помниш ли. И всички ще видят, че моята майка е най-красива…Мамо, много дълъг ли стана разговорът? Трябва ли да затварям? Да не ти се карат?

Василена изтри потната си длан в престилката. Ръката й трепереше. Вината й трепереше. Обичта и липсата бяха сграбчили душата и я мачкаха. Премести телефона в другата си ръка и се обърна с гръб към вратата на кухнята, откъдето Памбос ѝ правеше красноречиви знаци, че трябва да се върне ВЕДНАГА. Нямаше да го послуша, не и сега. Малкото ѝ момиченце се обаждаше и нямаше сила, която да я принуди да прекъсне разговора. Не и този разговор, не и сега.

Когато преди четири години се качи на самолета, вярваше, че тази промяна е за добро. Край на мизерията, мислеше си . Ще работи и трудът й ще бъде заплатен, ще може да издържа семейството си. Достойно. Тя беше майка и баща и щеше да се погрижи. Ще поработи година-две, колкото да стъпи на краката си. Майка й беше пенсионерка и пенсията едва стигаше за лекарствата, които пиеше за какво ли не. А малката…Дъщеря й беше на шест и Василена искаше за нея най-доброто. Болеше я до кръв всеки път, когато ѝ отказваше да покани приятелчета у дома, защото в тясната им гарсониера няма място, а и хазяинът изрично е забранил да приема гости. Със заплатата си на начална учителка Василена успяваше да плати наема и…толкова. Приятелите помагаха, вярно, но можеше ли да живее цял живот на заеми и подаяния. Можеш ли цял живот да молиш, да просиш, да искаш?

И така, щом Валя й предложи да заминат, каза ДА, преди още да е разбрала за каква работа става въпрос. Щели да гледат животни. Всичко щеше да гледа – и крави, и свине…каквото и дадат ще гледа, само и само семейството й да има нормално живеене. Каквото и да й коства. Василена имаше отговорности и щеше да се погрижи.

Замина. В началото работеше в кравефермата на Памбос – почистваше на животните, доеше ги. Ставаше в 5 и лягаше след полунощ. Но когато в края на месеца пращаше у дома спестените сто евро, се чувстваше доволна. Е, не беше това, което беше очаквала, но…За първия учебен ден на детето изпрати всичко – дрехи,чанта, тетрадки. Опаковаше колета и плачеше. Сълзите ѝ попиваха по ученическите принадлежности. Да бъдат там, с малкото й съкровище. Ще имаме други първи дни, ще имаме, казваше си, за добро е, за добро….

Извъртя се една година и Василена поиска отпуска, да се върне малко у дома, да си види детето. Точно бил  решил да я извади от кравефермата, тя отпуска искала, погледна я шефът й криво и вдигна рамене неразбиращо. Умна била, хубава, не й било мястото при кравите, но тя си решавала. Предлагал й промяна, да отиде да работи в таверната му – по-хубава работа, по-чиста и повече пари ще й дава. Но да започне веднага и…никакви пътувания. Изключено било. Да избира – или си тръгва завинаги, или…

Тежък избор, но избра. За нея го правеше, за дъщеричката си. А и нали се чуваха по телефона, през ден се чуваха. Дори й купи и мобилен, за да може да й се обажда по всяко време, когато има нужда да я чуе. И малката й се обаждаше, разказваше й за училището, за приятелите си. Започна да тренира художествена гимнастика. Беше толкова възторжена.Треньорката й  казала, че е бъдеща звезда. Но сега трябва да тренира упорито и мама да дава пари, защото държавата не дава. И Василена пращаше – за екипи, за състезания. Започнаха да пътуват и в чужбина, на свои разноски. Ако бях останала у дома, щях ли да мога да направя това за нея? Нямаше – казваше си жената в онези моменти, в които болката от раздялата ставаше непоносима, в които въпросът – мамо, кога ще си дойдеш – разкъсваше като кинжал сърцето й. За нея, всичко беше за нея..Това беше цената и Василена я плащаше. Сутрин чистеше къщата на Памбос, след това отиваше в таверната – скоро цялата кухня легна на нейния гръб. Времето се търкаляше като камък, откъснал се от скала, по изтормозените й чувства. Ти си шефът – казваше й шефът – без теб съм загубен. Това не я ласкаеше, никак…Какъв шеф е тя? Един затворник в клетка от изгнили картофи – това е. Единствения си почивен ден, всъщност-когато имаше почивен ден, защото често Памбос й намираше някаква работа и за тогава – да почисти къщата на сестра му, да изглади дрехите на съседката, да поседи със старата му майка, защото болногледачката имала свободен ден….- Нали си дошла тук за пари – казваше й – ето,аз ти давам възможност да ги печелиш!

Единствения си почивен ден обикновено прекарваше във взиране в снимките, които й изпращаше дъщеря й. Ето, миналата пролет имаха турнир в Париж. В подножието на Айфеловата кула малката й принцеса изглеждаше толкова крехка и същевреммо толкова силна. На гърба на снимката пишеше – мамо, тук съм и си мисля за теб!

– Мамо, мамо…- гласът на детето в слушалката звънтеше – след малко се връщаме в хотела, а утре, когато свърши състезанието, може би ще отидем на лунапарк, ако остане време, така каза госпожата. Аз искам да взема медал, за да ти го изпратя и да се гордееш с мен, мамо…Много искам, нали ще ми стискаш палци? Когато знам, че ми стискаш палци и се чувствам по-силна…Утре ще играя за теб, така да знаеш. Между 2 и 3…точно тогава. Мамо?

– Чувам те съкровище…ще ти стискам палци..утре..между два и три…аз знам,че ще станеш шампионка, а дори и да не станеш – ти си моята шампионка,ти си моето всичко!

– Мамо, обичам те, трябва да затварям

– И аз те обичам…ще се видим..скоро – дъщеря й вече беше затворила телефона, когато Василена повтори по-силно и убедително – скоро, миличка, съвсем скоро.

Памбос ядосано  крещеше, ръкомахайки с дебелите си, космати ръце. Имало важни гости, чакали, да престанела с глупавите си разговори и да се връщала на работа. ВЕДНАГА! Василена влезе в кухнята, сваляйки престилката си.

– Какво правиш ? –  попита я шефът й, почервенял от гняв – Захващай се с дзадзикито, че свърши, хората чакат…

–           Не мога…Заминавам….