шепотът на брезите/христина панджаридис

Шепотът на брезите/Христина Панджаридис

Не закачай баща ти“, заповедно, а не умалително каза майка и ме поглежда. “Уволнението го разбива. Станал е… докачлив… скапва се.” Не го закачам. Гледам как е изнесъл люлеещия се стол отзад в двора и се препича на януарското слънце. Клати се напред-назад, на земята е паднала книжката с кръстословици. Обикновено пие кафе, по-точно налива се с кафе, и решава водоравно. Винаги първо водоравните. Хич и не мисля да му се обаждам. Той обикновено мълчи, не му пука докъде ще стигна с учението, прикрива раздразнението си с теглене на пръстите си, но пък откакто остана без работа е гроб. Изглежда отдалечен и присъствието му в дома е символично. Майка се оправя с мен и моите проблеми.

Отвътре съм тенджера под налягане и не издържам. Трябва да махна яденето от котлона. Преди разказвах на баща ми какви ги върша в училище. Поне ме изслушваше. Най-много да присвие пъстрите си очи и да ми заприлича на птица, която се кани да отлети. Ходех и зад къщата, ровех в земята с детската си лопатка и изповядвах надлъж и нашир как съм ударила Тошко с раницата си и той ме е издебнал след часовете с по-големите момчета, и са ме наритали. Якето го изхвърлих в контейнера и добре, че си бях събрала пари та си купих подобно на вид от втората употреба. С майка се засичаме на бегом сутрин. Нощем я чувам как сваля токчетата и ходи на пръсти по коридора. Понякога започва да готви, за да имаме храна за обяд и вечеря. Кой ще спаси от изгаряне тенджерата ми? Излизам и хващам надолу по улицата. Слънцето пече гърба ми и си представям лятото. Нашите ме изпращат през юли и август при леля ми във Варна и там се чувствам жива. Само дето леля ми се е запознала с някакъв по-млад мъж и той се е настанил в апартамента ѝ. Не е ясно ще бъда ли поканена тази година, а и вече няма да сме двете, а трима. Тя ще излиза с него, не с мен. Защо е решила да ми усложнява живота, да ми зачерня чаканото лято? Къщите свършват, нататък е пустош и кал. Кално поле с хилави брези. Бившата индустриална зона. Празни сгради с разтворени прозорци, липсващи врати. Купчинки от изхвърлени шишета и хартии, дори едно изтърбушено канапе. Поникнала по покривите трева. Сядам на оцеляла пейка. „А + С = Г”, изказъл се е някой преди мен. “Г”, какво ли ще означава… Гадост, глоба, гаф… Гняв. Сигурно А е напуснала С или обратното и се е стигнало до скандал. Пейката е свикнала да поема чуждата тежест, мой ред е да я затрупам с неволите си. Откъде ли да я бомбандирам: двойката по история, мензисът, който от два месеца не ми е идвал, изгонването от отбора по плуване или откраднатото ми златно синджирче. Без значение. Изключвам тенджерата…

Спя без да се събуждам и на сутринта съм убедена, че ще поправя двойката си. Прочитам урока и ще го преразкажа, ако госпожата ме изпита. Ще вдигна ръка, отказвам двойката да виси на шията ми. Върхът на глупостта ще е да не зачеркна поне един от проблемите си. Така и така днес-утре ще се сдобия със следващ. Привличам трудностите както лайно мухите. Безцелният ми и безполезен баща включва кафе-машината. Не ме забелязва, вглъбен е в себе си. Ще ми се да кресна, че е егоист, че не само той има проблем. Подушвам как ще му отмъкна люлеещия се стол и да го видя на какво ще седи отзад. Не, дойде ми по-щура идея. Решавам отвесно кръстословицата му и го оставям да затъва в мълчанието си. Сърцето ми почна да пее високо и се наложи да му направя строга забележка. Изпадам в крайности… както татко.

След три или четири нощи се сбутваме с майка ми рано-рано в кухнята. Тя е бледа и аз го отдавам на цвета на нощницата ѝ. Прегръща ме и ме завлича в банята. Завърта кранчето на водата във ваната. Тъкмо да я питам какви са тези конспирации, тя пуска гласа си да плува.

– Снощи, кълна се, под прозореца ни се мъдреха брези. Не изсъхналото черешово дърво, а брези. Шепнеха. Мензисът ти не се е весвал от два месеца. Махнали са те от плуването…

– Поправих си двойката – избързах да прекратя изброяването.

– Как ще го преживея, момиче? А баща ти със слабите му нерви?

Тя продължаваше да мисли за баща ми. Брезите се изместили от индустриалната зона в двора ни и шепнели, но тя не се впечатлява. Не превърта, не се плаши, не намеква за извънземни. В центъра на нейния свят е баща ми. Решените от мен кръстословици са му вързани в кърпа. Изчезналият стол, не продупченият… също. Майка ми съсипа утрото с притесненията си, в съпровод на течаща във ваната вода.

– Не се затормозявай излишно. Ще запазя час при гинеколога – съвсем в ухото ми изговаря и завърта кранчето на водата. – Докато не е станало непоправимото.

Каня се да ѝ кажа, че не съм съвсем беззащитна и от крайностите в семейството току-виж израсна смела и оправна девойка. По-добре да е в неведение засега. Тя отваря наново устата си. Челюстта ѝ хлопва като капан.

– Ще ти купя дневник… не ми се слуша щепот на брези нощем – изрича наведнъж и слага елегантните си обувки. Сини с мини панделка отпред.

Оставам объркана, недоволна, но не и кисела. Я да мина да нагледам брезите.



За автора:

Христина Панджаридис е от творците, които се проявяват в полюсни литературни жанрове – от най-късия – хайку до романа.

Името й е между стоте най-креативни автори на хайку в Европа през 2014 г. и 2016 г. Последните й два романа „Оплети и разплитай“ и „Фeрма за калинки“ можете да поръчате директно от Издателство „Екрие“ ТУК.