Циркът/Ава Тулипина

Чистата истина беше, че аз изобщо не се интересувах от моя съпруг, макар че бях омъжена за него от четири вече години и всяка вечер спяхме в едно легло. Копнеех за едно нещо само, бленувах и се молех, и с цялото си сърце се надявах да се случи. Сутрин ставах с тази мисъл и вечер лягах с нея.

Омъжих се за Кирил 25 годишна. Набързо беше и аз много не го исках, ама майка ми ме натисна, че било хубаво момчето и се съгласих. Хубав не знам дали беше. Мъж като мъж, тих, кротък, с професия. И много скучен. Ей, хора, казвам ви и аз не съм някоя звезда от киното, че да блестя, обаче тоя мой мъж Кирил беше безкрайно скучен още от мига в който се оженихме, та до деня, в който неочаквано изчезна.

За мен сега ще кажа. Аз исках да съм художничка, ей за това копнеех. Още от малко дете ми беше мечта, където и да отидех рисувах, каквото и да правех, все ми бяха картини в главата, всичко оглеждах и превръщах в рисунка и само за това мислех. Да, ама женски живот дето викаше мама, работа, къща, мъж, готвене, чистене, пране, че и 2 котки и от както се омъжих за Кирил, макар че още нямахме дете, време за рисуване не оставаше.

Той самият хич не се интересуваше от това ми желание, даже честно да ви кажа изобщо не знаеше, а ако е знаел, за глупост го е мислел.

Един ден в нашето градче дойде цирк. Оживиха се хората, плъзнаха по центъра, напълни се града с живот, едно очакване трепна във въздуха. Тогава видях за първи път Андрей. Аз с детето на сестра ми се бях наредила на касата за билети, мернах го зад огражденията да ходи напред назад и ми привлече очите. Акробат беше, от голяма ромска фамилия и всичките му братя и сестри и те акробати. Това го разбрах още тогава, защото на оградата имаше плакат и там под снимката пишеше.

На следващия ден седях на слънце пред пощата дето работех. Рядко идваха хора за писмо или колет и аз обичах да сядам там и понякога рисувах портрети на някое дете или старец ако имаха търпение да ми позират. Изведнъж го видях този да минава през площада. Веднага го познах все едно съм го чакала точно него от там да мине. Очите му пъстри като на рис и като ме погледна огън ми пламна в гърдите и по кожата.

Дойде наблизо и погледна в скицника-бях го пуснала на коленете си. Цялата се изчервих, защото неговото лице беше на листа. Подсмихна се и подмина.

Циганин казах си. Дивак. И се врътнах вътре.

Случи се така, че на същия ден Кирил падна от високо скеле навехна си лошо единия крак, на гръбнака натъртване получи и сътресение, много ни уплаши тоя човек. Легна на легло, казаха 2 седмици да не става, изписаха една торба с болкоуспокояващи и ме оставиха аз да се грижа за него.

Чудя се понякога как някои неща в живота се случват и докато едно мислиш и живееш, друго вече дошло на прага ти и те мами в неизвестна посока.

Такъв беше и тоя Андрей. Събитие.

Оная вечер Кирил спеше омаян от лекарствата, а аз в другата стая извадих листи и моливи и като съм се вглъбила, поглеждам след час – пак него съм рисувала. Очите му с точките в тях, косата дълга и на вълни, раменете с тая линия на съвършенство дето ми избождаше през очите сърцето. Чак устата му иронично изкривена в усмивка и тоя нос на гръцка статуя така съм ги нарисувала, че ме заболя да ги гледам. Хвърлих листите и молива, направо ми идваше да хвръкна в черното небе навън и станах да отворя прозореца да влезе малко въздух. Андрей беше там. Стоеше в тъмното и ме гледаше.

И аз го пуснах.

После идваше всяка вечер. Кирил спи в едната стая, в другата Андрей идва, застава насред стаята, съблича дрехите си както майка го е родила и вика – рисувай ме.

И аз го рисувам. Какво тяло, боже, какво тяло. Рисувам и не дишам, че задишам ли ще се чуе като да пъшкам.

– Ти ме рисувай вика, аз ще ти се любувам.

Седи прав срещу мене, яде ябълка, а кожата му блести под светлината на лампата. Не помня да ме е питал искам ли ама ме взе цялата. От главата до петите ме взе, влезе в мен да ми рови в мозъка и да ми управлява мислите и аз се промених. За първи път в моя живот мислех за друг човек. Нощем го рисувах с ръце и тяло, денем в ума се върти ял ли е, добре ли е и да не се пребие в оня цирк.

За десет нощи, докато мъжът ми спеше в другата стая му нарисувах десет скици на голото тяло. На единайстия ден заведох на сестра ми детето на цирк, че бях обещала. Вечерта отидохме, седнахме на твърдите седалки и загледахме представлението. Андрей го познах веднага. Всеки мускул дето прозираше под изпънатото трико познавах, все едно аз съм му творец на това тяло. Очите ми изтичаха по него и сърцето ми се мяташе на кълбо в гърлото като го гледах да се хвърля и върти по тия въжета. Всичко ми изтичаше по него, не ми се седеше там, не исках тези хора да го гледат, исках го гол под мъждивата лампа да яде ябълка с белите си зъби и аз да го рисувам, да му свалям образа във листа и да го вземам само за мене. Не го видях в следващите дни и голяма лудост ме обхвана. Кирил взе да става и да се мотае из къщи и на мен ми идваше да се кача на покрива и да крещя името на Андрей докато не прегракна.

Как щях да го живея този живот от тук нататък, питах се. Забравих и рисуване, и изкуство, не ядях, не спях, къщата не поглеждах, пък за Кирил не щях и да чувам. В края на седмицата едно дете донесе плик. Даде го на Кирил и той каза- билети за цирк са. Щяло да има представление, спечелили сме безплатни билети на първия ред.

Така е в живота. Днес дишаш спокойно, ходиш на работа, върнеш се, с досада заспиваш и сънят ти е като на умрял – тежък и безпаметен, утре дойде един Андрей, съблече си дрехите, съблече и твоите, сърцето ти обели с тях и край с тебе.

Отидохме ние на представлението. Наредихме се на първия ред. Излязоха артисти, сменяха се декори. На мен очите ми като полудели се хвърляха по сцената да търсят Андрей. После затъмниха изведнъж, само в средата на сцената един кръг светлина блесна, под него черна кутия и мъж с маска загърнат в плащ говореше на странен език. Аз наистина не разбрах как Кирил стана от мястото си, как го навряха в кутията, как всички мълчаха и как после пляскаха, защото Кирил изчезна.

Когато светнаха светлините, аз си отидох вкъщи сама без съпруга си. И на никой нищо не казах, защото не знаех искам ли да го намерят. Прибрах се и легнах в голямото легло сама. На другия ден Кирил още го нямаше и аз пак на никой не казах, мълчах си. Бяха му дали болничен за цял месец и не беше на работа, та и от там не го търсеха. Една мисъл взе да ми минава през ума дали тоя Кирил моя знае, че е изчезнал и дали е духом и тялом заедно в себе си ама бързо я прогонвах, че тръпки от страх ме полазваха.

Десет дена минаха, ходех на работа и се връщах сама в къщата. Взех да забравям за Кирил изцяло, знам, знам не беше правилно и трябваше да уведомя за изчезнал човек, ама така ми беше хубаво без него. Само дето Андрей ужасно ми липсваше и все гледах през прозореца да го видя на лунната светлина. После Кирил се прибра. Влезе седна на масата, гладен съм каза и аз му дадох ядене. Нахрани се мълчаливо, пи вода и рече :

– Бях в друг свят, Янице. Вълшебен. Там срещнах любовта, прости ми, ще те оставя, дойдох за малко дрехи и тръгвам, дано ме запомниш с добро. Искам да съм щастлив, разбери ме, с теб не съм себе си.

И тръгна бе. Замина. А аз останах като изумена и не знаех да плача ли, да се радвам ли, на някой да се обадя ли.

Месец мина. Разправят цирка сгъвал шатрите си. Всеки ден рисувам и все на тоя Андрей очите и тялото са на листа. И го чакам. Днес се събудих по тъмно и той беше в леглото до мене. Подпрян на лакът и ме гледа. Ти си моята жена ми каза, дойдох да ме рисуваш.

После ми разказа. На Кирил след оня фокус му прилошало и го закарали отзад в гримьорните ама нямало кой да остане при него, че представлението вървяло и го оставили. Като се върнали вече го нямало и помислили, че си е отишъл. След няколко дни сестра му на Андрей му признала всичко. Кирил бил в нейния фургон. Обичали се били. Още като дошъл цирка се срещнали и се влюбили. Като паднал от онова скеле хукнала да се грижи за него, ама не знаела, че е женен и чак тогава разбрала за мене. Дошла пред пощата да ме разучи коя съм, каква съм и видяла, че рисувам. Като съм влязла вътре, преровила скицника и веднага познала брат си. Излъгала Андрей, че го чакам оная нощ, и като се вмъкнал той при мен, тя се шмугнала в другата стая до сутринта при Кирил.

Не знам дали ви споменах, обаче аз от тоя мой мъж Кирил не се интересувам. Изобщо не ми трепва за него сърцето жив ли е умрял ли е. Грях може да каже някой че ми е, или че съм коравосърдечна. Може. Нямам представа какво точно е, обаче това е истината. Дето викаше татко – „ Истината забравяне няма. Само лъжата иска вечно да си я припомняш, върти ти се в ума, ти я дъвчеш, тя те дъвче и неусетно те преобърне да ѝ слугуваш. Истината е господар на себе си. Лъжата ти е господар на тебе.

А чистата истина е, че съм луда по Андрей давам всичко за него.