Перфектният син/Ава Тулипина

В голямата къща живееха той и неговата майка. Всеки имаше свое пространство и през деня почти не се виждаха, но вечер неизменно сядаха един срещу друг на дългата маса в трапезарията, тя сервираше вечерята, той изчакваше облегнал гръб на стола си и после започваше енергично да се храни. Майка му беше слабичка жена на около 75 години, а той самият на 50 – твърде много според личните му усещания за възраст, но все пак достатъчно далече от старостта.

Днес менюто включваше агнешко и пресни картофки, обилно поръсени със свеж магданоз. Майка му се беше постарала, както винаги. Обичаше да готви, дори можеше да се каже, че това беше смисълът на дните ѝ – пазаруването, подготовката и готвенето я вдъхновяваха, не лекото действие около приготвянето на храната ѝ даваше чувство за приятна умора и пълноценност. Тя самата не ядеше много. Едва опитваше храната на малки хапки, дъвчеше бавно, оставяше приборите си отстрани на чинията и отпиваше от водата, която той винаги ѝ наливаше – навик, който в детските му години имаше ореол на специалност и важност, но в днешно време бе едно досадно задължение.

Тя не спираше да говори, потокът на думите ѝ го заливаше, ушите му се препълваха със звуци, напъхваха се зад челото, създаваха вибрации и засядаха някъде в гънките на мозъка необработени – баласт, ненужен товар, безсмислен отпадък.

– Помниш ли, Андрей, когато имахме вилата на морето? – стори му се, че гласът ѝ разбърка картофите в чинията му и той потръпна.

– Помня, Мамо, бях на 10, когато все още ходехме там.

Казваше ѝ Мамо, дори го виждаше написано с главна буква, мека като маджун – Мамо

– Да, наистина – възкликна тя – ти беше голямо момче, макар че се страхуваше от тъмното и вечер се налагаше да ставам от масата, за да идвам при теб. Баща ти много се сърдеше – наричаше те глезльо, но аз никога не ти казах това.

– Е, каза ми го после, когато той ни напусна, не ми го спести, все пак, Мамо – тонът му беше ядосано огорчен, но тя изобщо не го регистрира

– Разбира се. Той не струваше и ти трябваше да знаеш това.

Андрей спря да дъвче крехкото агнешко за миг и вдигна очи към нея

– Всъщност, бил е прав. Аз се превърнах точно в това. И много по–лошо, във времето станах безволев и страхлив.

– Глупости – каза тя – ти си чудесен млад мъж. Винаги си бил.

Той се изсмя.

– Вчера получих отговор на писмото – хареса му как тя вдигна уплашено глава – сещаш се, от жената, на която писах, с обявата за запознанство. Утре пристига.

Виждаше дори наведен над вечерята си как цялото ѝ същество се разтресе и тя се залута като птица в кафез. Достави му огромно удоволствие. В последните години чувстваше силна неприязън към нея, която се редуваше с пристъпи на съвест и разкаяние.

Отдавна бе осъзнал, че е в капан. Още, когато беше на 13 и баща му замина – майка му казваше, че е в Мексико с онази развратница и Андрей тайно гледаше на картата къде се намира това чуждо място-още тогава той усети, че нещо странно се случва, че пред него изниква неизказано, но тежко задължение, което променяше всичко познато до сега – той трябваше да остане завинаги с нея.

– Ти си моята опора – казваше през сълзи тя – какво бих правила без теб – и го галеше, въздишайки.

Той се чувстваше горд, разбира се. Макар в съзнанието му да се прокрадваше онази мисъл, че е в капан, Андрей я потискаше и правеше всичко възможно майка му да се чувства добре.

Постепенно отказа на всичките си приятели да се вижда с тях – предпочиташе да е вкъщи, а момичетата го мислеха за странен и студен.

Майка му държеше той да си има приятелка. Говореше пред роднините, които идваха в неделя вечер на гости, че синът ѝ е много красив и умен и съвсем скоро ще го видят с някое чудесно момиче. И Андрей търсеше. Набелязваше си някое дългокосо, красиво същество и преминаваше в действие. Ухажването му не беше от най–добрите, но от къде можеше да знае това. А и всъщност нямаше значение, целта го караше да е нетърпелив, нямаше време за губене, за да се усъвършенства във флиртове. Трябваше му приятелка, защото от него се очакваше точно това.

С времето разбра, че с красивите момичета не е така лесно и свали летвата до по–невзрачните по негова преценка девойки – срамежливи и необщителни. Не след дълго стана ясно – и с тях не беше лесно. Изоставяха го още в началото, след първото кино или кафе, отвратени от неговото бързане и притискане, от егоцентричното му поведение – незнайно как Андрей беше започнал да счита себе си за специален сред жените, въпреки явните му неуспехи досега. Майка му не знаеше, че той се терзае, защото пред нея се преструваше, че е над тези неща и често го питаше – няма ли някое симпатично момиче, сине, а понякога я чуваше да разправя пред приятелките си, че синът ѝ е влюбен и да съчинява несъществуващи връзки с момичета.

Започна да търси трескаво. Обсеби се от тази мисъл. Страхуваше се, че му има нещо, че някъде има сбъркано в него, може би в мъжествеността му и един ден просто отиде извън града, където знаеше, че ще намери платена любов, за да се докаже пред себе си. Остана разочарован до някаква степен, но вечерта успокоен заспа. Сънува голи женски тела, а после майка му, която чука силно по вратата и го кара да се покаже пред гостите.

Тогава беше на 18. Проблемът се задълбочи с напредване на възрастта. Да, той го наричаше проблем и на 22 вече бе отчаян.

Започна тайно да мрази жените и майка си също, макар да знаеше, че това е слаб бунт, че той всъщност не може без нея, защото кой би останал с него, а самотата ужасно го плашеше.

Така започна да се страхува до смърт за живота ѝ – постоянно звънеше на домашния телефон и намираше скрит начин да я попита как е.

Един ден неочаквано се запозна с момиче. Скромна и плаха, с тънки дълги крака, сини големи очи и ето, тя му се усмихваше, проявяваше интерес, сърцето му подскочи развълнувано и Андрей се почувства все едно у дома. Няколко седмици се срещаха, разхождаха се в парка, дори се държаха за ръка, той я целуна, после ѝ каза – Обичам те, Яна, на което тя отвърна с – Аз също, Андрей.

Така минаха два месеца и тя го покани да се запознае с родителите ѝ.

Не беше казал за нея на майка си. Искаше да е сигурен и после щеше я доведе на вечеря – беше уверен, че те двете ще си допаднат.

Ден преди да отиде в къщата на родителите ѝ, където ги очакваха с нетърпение по думите на Яна, майка му се почувства зле, каза, че е от стомаха и той силно се разтревожи. Заведе я в болницата и докато шофираше с ужас наблюдаваше в огледалото пребледнялото ѝ лице. Докторът ги успокои, каза – нищо опасно, да смени диетата, изписа лекарства и Андрей си отдъхна. На връщане в колата пусна музика, говореха си превъзбудено и щастливо, докато пътуваха бавно през града и обсъждаха минувачите, сградите и времето.

Беше толкова доволен, че майка му е здрава, а тя също бе в добро настроение. Говореше му как един ден той ще си има жена и деца – Ти си изключителен, му каза, с професия и възможности, не можеш да бъдеш с коя да е.

Андрей се усмихваше и когато спря на светофара, видя Яна, която вървеше в дясно по улицата. Сърцето му трепна – Колко беше красива в тази рокля. Майка му улови неговия поглед и решително каза :

– Е,, не и такава невзрачна особа, сине. Такава като тази дълго ще трябва да почака, за да бъде с моя син – изсумтя с презрение оглеждайки я от глава до пети – кльощава е като хрътка и каква рехава коса.

Андрей преглътна ужасен.

Добре, че не я доведох вкъщи, каза си

Яна го видя и цялата грейна, махна му с ръка, усмивката ѝ озари улицата. Андрей настъпи газта и побърза да се махне оттам. После никога повече не я потърси.

Погледна към майка си, колко бе остаряла от тогава, той самият също не беше вече млад. Тогава се отказа от идеята за връзка. Веднъж седмично плащаше за жена, за да потуши желанията на нагона, а майка му се примири и през последните години казваше – Колко ни е хубаво да сме си само двамата, сине.

До оня ден, когато прочете обявата, не беше и помислял да промени живота си. Беше уж нищо и никаква, а някак го жегна, прочете я няколко пъти.

Ако и ти като мен си сам от години, ако в замръзналото ти сърце има поне малко топлина, пиши ми. Никога не е късно да запалим огън.

Следваше код, чрез който да разбере адреса на пощенска кутия и подробности за ръст, години и цвят на косата, банални неща, които той дори не прочете. Написа ѝ дълго писмо и не очакваше отговор, но получи. Тя пишеше, че живее в близък град, само на няколко гари на север и ще дойде, иска да дойде.

Впечатлена съм от откровеното ви писмо. Бих се радвала да се запознаем. Имам пътуване в четвъртък тази седмица във вашия град. Ще бъда на гарата в 10 сутринта. Ще съм със зелена рокля и бежова чанта. До скоро.

– Дори не я знаеш как изглежда – майка му едва сдържаше отвращението си – ти си толкова красив и…

-Млъкни, Мамо – Андрей пусна ядосано приборите в празната чиния и те издрънчаха неприятно – просто млъкни.

– Ти си знаеш – огорчението преля в думите ѝ.

На другия ден стана рано, изпълнен с радост и нетърпение.

Облече риза и панталон с ръб, сако, излъска обувките си до блясък. Сложи парфюм и докато излизаше, видя майка си в дъното на коридора да го гледа с тъжни очи. Няма да живея сам, Мамо, омръзна ми, каза си на ум и с бърза крачка тръгна към гарата.

Върна се привечер. Още докато приближаваше към къщата, видя майка си да слага масата за вечеря. Костюмът му беше омачкан и мокър от ситния дъжд. Краката му тежаха, болеше го цялата глава. Преоблече се и седна на масата за вечеря.

Майка му не попита нищо. А и той нямаше как да ѝ каже, че там, на гарата, със зелена рокля и бежова чанта седеше Яна. Позна я веднага – усмихваше се към небето и усмивката ѝ озаряваше пустия перон…