Събуждаш се и осъзнаваш, че истината има различна гледна точка. Липсата на комуникация превръща тази дистанция в пропаст. Усмихваш се, но защото така трябва, говориш, но другата страна не те чува. Така е, когато крещиш над пропастта. А вятърът отнася думите, размята ги като есенни листа и ги захвърля мокри, смачкани и нечути в нищото.
Ненужни.
Оглеждаш се. Виждаш другия отсреща.
Но има пропаст.
Значи си сам! Не си самотен, защото самотата, често значи свобода. Значи и свободен не си. Тогава? Обречен?! На кръстопът?! Да се обърнеш и потърсиш спасение от самотата в свободата или да пожертваш себе си, за да направиш първа крачката над пропастта. Хората често живеят в своя измислен свят, в пиявична симбиоза с някого. Залепват се от страх, с измамна вяра в собственото си добруване или от съжаление към ближния. Или за пари (хмм). Заживяват още по-измисления живот на другия и всеки ден прекрачват пропасти с вярата, че това ги прави герои. Смели и добри герои.
Дали?!
Театър?
Обръщаш се назад след години и разбираш какво си имал на трапезата си – къшей хляб и тонове самозаблуда. Не е за мен! Затова стоя на ръба на пропастта. Самотна. Стиснала юмруци в джоба, знам че крачка няма да правя напред. Но защо нямам сили да се обърна? А другият стои отсреща. Повтаря ти с небрежен жест „Ела“. Убеждава те как всичко е наред. Не се страхувай, прескочи. Но нещо май не е наред?! Защо скачачът да си ти? В коя книга, по кой закон? Защото жените били трудни за разбиране. Хмм, дали?! Уважение, Любов, Внимание и скачаш. В замяна, какво ще получиш?
Всичко. Или нищо. От теб зависи!
Photo credit: jasmin chew
Последни коментари