Ръката ми държи се за смеха ти.
Забивам следващия спомен.
Началото едва се вижда,
и къщите са само точки.
Дотук май никой не е стигал
Тук няма клинове нагоре
и всяка стъпка е последна.
След всяка дума – глътка въздух.
Един безкрай зад всеки поглед
завива мисли и протяга
ръце безплътни с тихи повей
към висините безпощадни.
Щом нощ по камъка се спусне
със глас опиващ, балдахинен
налива вечер ярко слънце
през лунните очи и врича.
Живот и път в едно преплита.
Тъма и смърт по тях цветя са
и глас в скалите хладно пита
„Отпускаш ли се в красотата“
Последни коментари