Генетика на повторенията/Каролина Сивова

Следващата сутрин не започна по обичайния начин, може би заради новостта, може би защото не бях успяла да допия бутилката предишната вечер. Сварих кафе за него и за себе си и го занесох в хола. Стефан още спеше, свит на дивана като някакво голямо коте. Тракането на чашите го стресна и той подскочи и се заозърта в полумрака, подсигурен от плътните ми завеси. Пихме кафе в тишина, след това аз излязох на своите обиколки.

***

Някой любопитен страничен наблюдател би се запитал защо от години изглеждам по начина, по който изглеждам. Би се зачудил дали никога не ми идва да среша косата си, да облека изгладена блуза, почистени от прахоляка обувки, ей така за разнообразие. Хората ме забелязват, сигурна съм в това, защото виждам погледите им, скрита зад тъмните си очила. Някои заглеждат косата ми, други съзират капилярите по бузите ми, трети маркират чашата от кафе в ръката ми и тремора, който вече не може да бъде прикрит. Има едно общо между всички – понеже не виждат очите ми и не знаят дали ги гледам, всички те не задържат поглед върху мен повече от секунда. Моментално отместват очи, а отместват и ума си от първата мисъл, която ги спохожда. Тая е алкохоличка – това си мислят и са абсолютно прави. Това си мислят и спират до там. Чувствата, които ги спохождат не са особено разнообразни – или се отвращават или ме съжаляват. Отвращават се, защото искат да се разграничат от мен, да си потвърдят, че нямаме нищо общо. Съжаляват ме по същата причина. Аз съм събитието на деня, защото след като ме види човек, моментално иска да направи нещо добро за себе си. Да отиде на фитнес, да изведе детето на кино, да се храни здравословно, да спре цигарите, да отиде на църква, да прочете най-накрая някоя книга от купчината, да чуе майка си, да направи пролетно почистване, да празнува живота. Аз съм малка ходеща смърт. Вижда се, че животът отдавна си е тръгнал от мен, но самото ми съществуване стимулира хората да се вкопчат в него. За кратко поне. До следващата пряка, когато вече ще са забравили за мен, защото, бога ми, иска ми се и аз да забравя за мен.

Сутрините са най-трудни, защото реалността е много остра сутрин. Сутрин мъглата е ниско – някъде около центъра на анатомията ми, поради което коремът ми тежи и се гърчи в спазми. Главата ми е едновременно празна и тежка, като направена от кал. Както в Ян Бибиян – все едно някой ми я е подменил, а както знаем от историята – сменят ли ти главата – попадаш директно в Ада. Сутрините са адът. Сутрин едновременно искам да съм мъртва и здрава. Сутрин винаги си казвам, че това спира днес. Сутринта е дъното на кутията на Пандора. Сутрин вярвам, че в мен има още останала нормалност и воля и вярвам, че имам силите да спра. Поне така беше преди няколко години.

Сега ако искам нещо на света, то е да съм невидима. Искам да се скрия от погледите на хората по улицата, от продавачите в магазина, искам да избягам от обонянието на човека зад мен на опашката, искам да заглуша погнусата, която излита от телата им и рикошира в гърба ми. Как мразя всички тези очи. Мразя тези, които ме виждат и тези, които се правят, че не ме виждат, защото всички ме виждат. Човек би казал, че имам мания за величие и да, може би е така, но…нека сме честни, всички ме виждат. Защото хората сме устроени така, че да отчитаме заплахата. Инстинктите ни работят. Аз съм заплахата, аз съм рискът. Аз мога да направя скандал без причина или да повърна върху детето ви, мога да се строполя в безсъзнание или да ви напсувам, мога да ви поискам пари или някаква друга помощ, която не ми се полага. Единствено не мога да ви заразя с отчаянието си, защото срещу него сте имунизирани. Появата ми държи всички нащрек в готовност за борба или бягство, както и оптимистични за собствената си способност да не изпаднат никога в моето положение. Съществуването ми задвижва огромен морален механизъм и интуитивно псевдознание за това какво трябва и какво не трябва, какво може и какво не може. Сега ми се иска да си взема бутилка пиене и никой да не отрази този факт дори и за секундата, за която го отразява. Защото аз виждам как се променят хората. Виждам как се стараят да не нахалстват, да не се вторачват, стараят се да не ме притеснят и това ме побърква. Не искам да ме вижда никой, за да не се налага никой да ме забравя скоропостижно.

С течение на деня нещата полека си влизат в рамките. След като направя сутрешната си обиколка, сядам в своята защитена хралупа и започвам да отлагам първата чаша за деня. Отлагам я колкото мога, за да усетя, че се справям и все още има останала в мен способност да толерирам трезвеността. След това въртележката се завърта.

За сладката самота на разпада мога много да мисля, но това не е нещо, за което бих говорила. За трудността човек да е сам в разпада си искам да говоря, защото там винаги има някой. Там винаги има някой, който нещо мисли по този въпрос, някой с мнение и някой с решение. Съществуват ли приемливи причини да правя това, което правя? Не. Аз няма да споделя своите причини, защото те отдавна нямат смисъл дори и за мен. И все пак има ли смисъл съществуването ми такова, каквото е, без да трябва да се променя? Не искам да умирам сега. Все някога и това ще стане. Не ми харесва да живея така, но не мисля често за това, както казах, само сутрин за кратко. Може ли животът ми да е хубав ако спра да пия? Не, не може. Пиенето не прави животът ми хубав, прави го поносим временно. Знам за краткосрочните и дългосрочните решения. Знам за достойнството и самоуважението. Нека сме честни, късно е за тези неща на моята възраст.

***

Знам пътя. Седмица – две в болница, за да се изчистя, после диета, дневен режим със задачи и удоволствия, да се върна към хобитата си, да се свържа с хора, може би група за взаимопомощ, психотерапия. Хей, животът не бил толкова лош, слънцето грее, дните са красиви, изгревите, залезите, тези вечни сезони, които се гонят, децата и техните кучета. Във всеки един момент всичко това е само на една ръка разстояние. И тази една ръка разстояние е всичко което стои между мен и вас. Една ръка, която всеки вярва, че аз трябва да протегна или да хвана ако ми е протегната, това е единствения верен избор. Какъв е проблемът с грешните избори? Какъв е проблемът със слабостта? Защо не може да бъде оставена на мира да си е слабост, вместо непременно да бъде променяна, лекувана, стимулирана. Има ли приемлива причина човек да прегърне слабостта си и да заживее с нея? Има ли приемлива причина човек да не желае да бъде част от живота, децата и техните слънца, без това да означава, че трябва да умре? Няма, ще кажете, сигурно няма.

В тази къща, в която живея, стените дишат заедно с мен. Понякога в летните следобеди, когато слънцето пада под един такъв ъгъл, че прави стаята да изглежда като пълна с пушек, си представям, че аз и тия стени сме едно цяло. Всичко, което правим е да наблюдаваме живота през плоските си очи и мигновено да забравяме какво сме видели. Не го съдим, не го оценяваме никак, не разсъждаваме. Както се наблюдава незабележимо бавен процес. Както се наблюдава ерозията на скалите или растежа на дърво. Някой влиза, някой излиза, птици кацат по перваза, вятърът носи дълга панделка, капки дъжд се стичат по стъклото, някой хвърля камък, стъклото се напуква като паяжина, някой оставя писмо на масата, някой го отваря, някой се смее, някой излиза, някой плаче, дни наред е тихо, катеричка идва на перваза, листата падат, вятърът влиза в стаята през дупка в прозореца, някой шепти…събития, несвързани в никаква история, независими едно от друго, неоформящи памет, мисли и житейски наратив.

***

На вратата се позвъни. Помислих, че сънувам, защото бях задрямала в креслото, а на тази врата никой не е звънял от твърде много години. Позвъни се отново. Надигнах се с усилие и запристъпвах към входа бавно и тихо с намерение да не отварям. През шпионката видях младо момче, на двадесетина години. Оглеждаше вратата и пристъпваше от крак на крак. Позвъни отново и така се стреснах от звука, че бутнах една масичка за ключове и монети до вратата, тя пък събори поставката за чадъри, стана голяма гюрултия и вече нямах избор – трябваше да отворя.

Момчето гледаше плахо и любопитно, леко приведено напред към мен. Нищо не казах, само стоях там и го гледах подозрително, а къдравите му коси разместваха някакви пластове в гърдите и стомаха ми, от които ми ставаше неудобно и лошо.

– Аз съм Стефан. – каза той с грапав глас. Продължих да го гледам без да продумвам, защото имах чувството, че отворя ли уста ще повърна на мига. Моят син Стефан умря преди 18 години. Тоя трябваше да е неговия син, когото не бях виждала откак беше шестгодишен. Майка му го грабна, каза да ги забравя и заминаха за някъде. И аз забравих.

Отместих се и го пуснах да влезе вътре, заключих вратата и отидох да си легна.

Направих му ключове при кварталния ключар и Стефан заживя при мен. През деня излизаше някъде, привечер се прибираше, не говорехме. Всяка сутрин пиехме кафе, след това аз се движех по моя режим, той имаше някакъв негов. Отворих му старата стая на баща му, за да не спи в хола като гост. Ясно ми беше, че щом е опрял до мен – няма къде да отиде.

Дните минаваха. Стефан беше тих като котка. Кога влизаше, кога излизаше не знаех и не ме интересуваше.

Понякога лятото обичам да излизам вечер. Това са хубави дни, защото когато си ги наумя успявам да отложа първата чаша чак до късния следобед, така че когато се стъмни все още да съм достатъчно на себе си, за да не заспя някъде по улиците или нещо друго подобно. Излизам и вдишвам черния въздух на града, бродя по празните улици, слизам чак до реката и там седя на една пейка. Представям си, че няма никакви хора, а града е пълен с диви горски животни – сърни и зайци, мечки и язовци, и лисици. Става ми спокойно и се отпускам. Усещам присъствието им, как раздвижват листата на храстите, любопитни са, но не приближават, защото съм човек, а човекът е заплаха. Опитвам се да се смаля, да стана прозрачна, за да не ги плаша. Обикновено някоя кола, минаваща наблизо успява да ме извади от това мечтание и аз се отправям наобратно към къщата и моята бутилка.

***

Намерих Стефан припаднал в локва от повръщано в коридора. Беше ми ясно отдавна каква му е играта, аз не падам от луната. Завлачих го в стаята му и понеже беше много слаб, с немного мъка го качих на леглото. Седнах на една табуретка до него и му проверих пулса. Беше тих, но равномерен, дишаше плитко и накъсано. Стоях с него, докато дишането му се нормализира и тръгнах към моето си място.

Тази вечер обаче някак не ми се пиеше повече. Преполовената бутилка прибрах в хладилника и си легнах. Сутринта се събудих по-рано от обичайното. Всичките ми клетки се тресяха в хаотичен ритъм и ми отмъщаваха за недопития снощи алкохол. Довлачих се до кухнята със сгърчен стомах, излях в гърлото си неизвестно количество водка и реших да направя закуска.

Не помня някога да съм правила такова нещо. Сложих няколко филии хляб с кашкавал във фурната, сварих 4 яйца и направих кафе. Когато Стефан дойде за сутрешното кафе на лицето му бяха изписани срам и смут.

– Съжалявам за снощи! – каза и съжаляваше.

– Яж! – не знам дали беше чувал гласа ми преди.

В следващите седмици нямаше повече инциденти, но аз усещах, че все по-късно сипвам първата чаша и все по-голямо количество алкохол оставям в бутилката за утре. Беше ме страх. Делириум тременс, гърчове – спирането на алкохола не е безопасна работа. С наркотиците е по-друго. Знам защото имам много стаж в пиенето. Знам и защото в един минал живот бях медицинска сестра в токсикологията. Знаех, че няма как да вляза в болница сега и трябва да се намери друг начин. Лесно намерих познат лекар, изготвихме схема и се прибрах у дома с торба лекарства и уговорката да се чуваме през ден.

След месец вече не пиех изобщо и не ми липсваше. Ще обясня защо. Обещанието за щастлив живот не може да накара никого да спре да се самоубива. Хората като мен не знаят какво да правят с щастието, не знаят как да плуват в него. То ни плаши и ранява, обърква ни и ни прави тревожни и притеснени. Проблемът на Стефан беше голям и тежък, също като моя. Аз обаче бях длъжна да зная по-добре от него и да бъда онова убежище, което не рухва и което няма да го изплюе, защото той не е съвършен. Единствено по-голямо блато можеше да ме изкара от моята собствена тиня. Сега заплахата не бях аз, сега аз трябваше да бъда на щрек и в пълна бойна готовност да чакам…трезва.