Къщата се рушеше. Първо започна отвътре – таваните се отпуснаха и направиха едни увиснали грозни шкембета, които Магда гледаше със страх и се чудеше кой ли ден ще се изсипят върху главите им. Местеше децата от стая в стая, но увисналото я преследваше, като зараза пълзеше из къщата. Един ден реши да му опита силата. Позачуди се с какво, после взе дългия сап, дето подпираше вратата на работилницата и отиде в най – крайната стая. Децата играеха на двора, гласовете им се чуваха безгрижни и на Магда ѝ стана мило. Има ли по – чисто от детската душа, помисли си. Още не знаят да мразят, не са пречупени от страха. Завъртя глава да прогони мислите и хвана с две ръце нащърбеното държало. Натисна увисналия таван и той изпука немощно като кокали на старо тяло. Отстъпи крачка назад и се заслуша. Нищо не се чуваше и Магда пак вдигна сапа към издутото. Почука внимателно – кънтеше на кухо, на празна коруба. Огледа стаята – не беше влизала тук от година, откакто Иван умря. Пусна дървото на пода и седна на широкото легло. Поглади с длан завивката и спомените сами дойдоха. Оня късен следобед, около него се завъртя животът ѝ, в него остана сърцето ѝ завинаги. Подпря лакти на коленете си и зарови глава в шепи.
Ожениха се с Иван набързо, не беше време за празници, незнайна треска разболяваше хората от месеци, бедността и смъртта вилнееха из селото и попът ги венча припряно в тишината на малката църква. Само майка му дойде и двама непознати за кумове – събраха ги от улицата, дадоха им по една монета, шише ракия и хляб и те заявиха, че се отричат от Дявола. Магда не копнееше за празници и пиршества. Сърцето тъй силно я теглеше към Иван, че беше готова от следата на конско копито да пие вода, да се прекръсти и да си тръгва с него. Далеч от всички.
Аз и ти, Иване, само ние двамата
Въздъхна с болка и се заслуша в гласовете на децата. Играеха си милите, малките ѝ врабченца, какво ли ги чакаше само с майка, без баща и с тая порутена къща, бедни като църковни мишки. С цялата черна несигурност, която бедността влачеше подир себе си. Понечи да стане, но спомените я натиснаха отново. След църквата, майка му се запиля към нивите, задушно беше и горещо, но тя стегна забрадката, измърмори нещо и дребната ѝ фигура се отдалечи по прашния път.
– Хайде – каза Иван и протегна ръка – да се прибираме.
Гласът му излезе приглушен и я опари, жулна я като коприва през сърцето чак в слабините и тя се залепи до него. Тук, на това легло я сложи после да легне и целувките му миришеха на нар. Сладко и горчиво се смесиха и в тоя миг тя разбра, че от това е създаден светът, от този противовес е изграден животът – сладкото и горчивото я заляха, напълниха ѝ клетките, разпънаха ѝ сърцето като бял лист хартия и тя записа върху него любовта си.
Скочи права и се завъртя като муха из стаята. Полудяла бръмна от стена в стена и воят, дето стържеше в ушите ѝ идваше от нея самата. Краката ѝ омекнаха и пак седна на леглото. Напрегна слух – децата се чуваха, смееха се и кучето излая, преплетоха се звуците и Магда за миг загуби представа къде се намира.
Той умря нелепо, като на жестока игра ѝ се стори всичко, когато донесоха тялото и го сложиха под ореха в двора. Гледаше го учудено, не вярваше да е истина. Ей сега ще стане, казваше един глас в нея, ей сега ще ме погледне и ще рече хайде, Магдо. Но той не стана.
Майка му се поболя от мъка и за дни и тя умря. Погребаха я до него, милостиви съседи я свършиха тази работа, а Магда така и не отиде на гробовете.
Хвърли се в шетане, не сядаше, не се отпускаше, по цял ден и до късна нощ чоплеше нещо, прибираше, вадеше, човешкото ѝ се загуби, превърна се в животно без глас, без мисъл. Само за децата трепереше, милите ѝ малки душици, оставени на ръцете ѝ от Съдбата и от Бога.
Тъй. Иван умрял като куче в една пещера. Сам издъхнал в мъки – паднал и си счупил врата, черепът му се смазал в камъните и душата му излетяла от разбитото тяло. Намерили го другите, с които обикаляше да иманярства. Но вече било късно. Злато, злато търсеше той като полудял, наблизо било, тука било някъде скрито, тъй му казал още баща му, тъй се носела мълвата.
– Ще го намеря, Магдо – шепнеше ѝ в тъмното и я придърпваше към себе си да я целува – ще го намеря и ще се махнем от тук с децата. Ще ги изучим, ще видим свят.
Магда скочи и мъката я удари в главата. Костите ѝ изпукаха, кръвта ѝ застана в мозъка, запали се, усети очите си да завират като потопени в горещо масло. Грабна сапа и замахна.
– Проклет да си, че ме остави – изрева и блъсна в стената, а дървото се хвърли назад и я посече през лицето – в ада да се въртиш милион години, че ми взе всичко и ме пося сама насред нищото с две деца сираци и любовта ми към тебе – удари тавана и старата мазилка отлепи тежко парче.
Настърви се и с все сила промуши увисналото. Дръжката се зацепи в сламата отзад и Магда я издърпа с рев обратно.
– Проклет да си ,Иване, че си на небето, а аз тук без теб на земята да влача тая любов…Какво да я правя, къде да я дяна, как да я изтрия, кажи, кажи! – замахна отново.
Върху главата ѝ се посипа боклук и парчета вар. Усещаше косата си мокра, залепнала за челото, въздухът дето вдишваше раздираше гърлото ѝ. Гневът я изпъна като струна на лък и тя заблъска с все сила в тавана. Щеше да събори тази къща, да изпепели тази стая, да затрупа това легло. Нека потъне всичко в пясък и слама, да се покрие с прах. Удряше и ръцете я боляха, лепкава кръв течеше през носа ѝ, ушите ѝ писнаха, но не спираше.
После чу гласовете на децата. Уплашени бяха, викаха я и тя се озърна като събудена от тежък сън. Цялата стая в отломки, тавана зееше разпукан, над главата ѝ стърчаха рогозки и изгнили греди.
И тогава една подир друга взеха да се сипят жълтиците. Падаха като малки слънца на пода в краката ѝ, осветиха сумрака и хвърлиха отблясъци по стените, покриха прахоляка, изтъркулиха се под леглото, не спираха да текат от горе като златна река. Бесът ѝ се прекърши. Хвърли сапа настрани – дланите ѝ смъдяха от претрито дето беше стискала. Свлече се като за молитва и загреба с две ръце от жълтиците. Втренчи поглед в студения им блясък.
Тези ми убиха Иван, помисли си. Те същите сега ще ми спасят децата. Има ли, Боже, справедливост в това, запита се, но беше твърде уморена да търси отговор. Стана и отупа прашния си скут. Погледна нагоре. Някъде през дупката просветна слънчев лъч, краят му не се виждаше, опираше в безкрая.
Последни коментари