Мария не спеше. Тревожни мисли се въртяха една през друга в главата ѝ. Усещаше, че Васил скоро ще си тръгне. Преди няколко нощи сънува сън – вървеше сама покрай река, водата течеше бавна и мътна и тогава някой я бутна, жена беше, чу смеха ѝ и видя златна коса. Взе да се дави, нагълта мръсната вода и умря. Събуди се потна и уплашена и от тогава червей ѝ загриза ума. Рови в съновника, допитва се до една стара съседка и всички пътища водеха към това – Васил има друга и Мария вече е излишна.
Погледна го – заспал изглеждаше още по – млад и хубав и си спомни как го прибра у дома си първата вечер – оная вечер, в която тръгна подире ѝ направо от улицата, как му направи салата, извади шише ракия и сложи две чаши на масата, после седна до него и го гледаше, гледаше. Можеше да се взира в чертите му вечно – молеше се в себе си той да остане поне за през нощта. Васил пи мълчаливо, тя говореше за къщата, за сина си, за тежката работа във фабриката. Слушаше я, кимаше с глава, мълчеше и нищо не казваше. Ръцете на Мария трепереха, когато извади чистите завивки и чаршафи. Спомни си как с бащата на сина ѝ лягаха в малката спалня – той беше тежък, голям, дебел беше и непохватен, притискаше тялото ѝ, тежеше ѝ, пъшкаше и я целуваше потно. Не го обичаше Мария, не го искаше. Почувства облекчение, когато умря. Жал ѝ беше и се тревожеше за детето, знаеше че е грях да мисли така, но беше доволна, когато всичко мина и тя си легна сама в тясното легло. После се заредиха едни години на работа, ставане в тъмно, грижи по детето и самота.
До оная вечер, когато срещна Васил на улицата и той попита някаква глупост, ей тъй само да я заговори, погледна я с желание и тя го покани да вечеря и преспи в къщата ѝ. Спомни си го как седеше на масата, гърбът му изправен, краката силни, слабата светлина осветяваше скулестото му лице.
Разказа ѝ с малко думи – такъв си беше, не обичаше много да говори, че е напуснал дома си отдавна, още 15 годишен и вече 10-та година е по строежите, работи ден за ден и спи, където замръкне.
– Ще ти оправя тук на дивана в кухнята – надигна се тя – сигурно си уморен.
Той сякаш с мъка се откъсна от мислите си и стана. Взе завивките от ръцете ѝ и ги хвърли на стола.
– Ще спя при тебе.
Мария преглътна
– Добре.
После му се отдаде тиха и вцепенена, а той я облада силно, но без жар. Като вълк беше, сам в желанието си и далечен. Не я целуна, само усети брадата му, набола и твърда да се забива в лицето ѝ.
От там нататък, Мария полудя по него. Гледаше го с пресъхнало гърло, когато спеше гол, изпънат върху късото легло. Изпиваше го с очи и умираше всеки път от болка и любов. Той се събуждаше бавен и ленив, с походка на доволен от физиката си човек излизаше на двора и се поливаше с ледена вода. Нямаше срам от голотата си, тялото му беше съвършено и нахално в красотата си.
Унесена в спомени, уморена от мислите си, Мария заспа. Сутринта се събуди още в 5, но него вече го нямаше.
Дните се търкаляха, нощта сменяше деня, а в къщата на Мария мълчанието и тревогата полепнаха навсякъде. Сви се, посърна, ревността я смазваше. Защото вече нямаше съмнение – Васил мисли за друга. Оня ден тръгна след него, проследи го и видя как стои пред къщата на Елина. Просто стоеше там като куче, помисли си и изпъшка от унижение и заради него.
Една сутрин му препречи пътя на пътеката в двора и извика :
– Къде? Къде отиваш?
– В себе си – отвърна ѝ той раздразнено.
– Знам те, полудял си по онази. Тя не е лъжица за твоята уста. Тя е Луната, ти си прахта, дето е в най ниското. И задушена в мъката си изсъска – ще се задавиш, баща ѝ никога няма да я даде на бедняк като тебе.
Васил я погледна учуден. Подмина я, блъсна портата и излезе, а бялата му риза, изпрана от нейните ръце блесна за миг на слънцето и се скри зад ъгъла.
Дъждът се изливаше, Мария вървеше и стискаше чантата си пред гърдите. Цялата подгизна, в обувките ѝ се събра езеро, роклята ѝ залепна по тялото, а от бързите крачки усещаше как кожата на бедрата ѝ се претрива хлъзгаво и смъдящо. Не спираше да върви, а мислите ѝ като подивели все към едно и също дърпаха – Васил, Васил, Васил и оная кучка Елина. Спокойствие нямаше вече, чакаше го да заспи и ровеше в джобовете му, душеше му дрехите и като можеше да се отскубне от работа, го следеше.
Сега отиваше при Магда циганката. Озърна се, дъждът продължаваше да се излива, смрачаваше се и нямаше жив човек по улиците, къщите покрай нея бяха все по – нарядко и тя изведнъж съжали, че взе това решение, че остави детето самичко вкъщи и тръгна да търси безсмислици в махалата на циганите.
– Иди при Магда – каза ѝ вчера Милица. Бяха приятелки още от училище и Мария ѝ разказа през плач за Васил, изплака всичко – как го губи, страхът, че ще я остави, безсилието си…Иди, тя ще ти каже бъдещето – натърти Милица, замълча и добави – ако ѝ дадеш пари, ще ти каже как да постъпиш.
Влезе в двора на къщата – тук живееше гледачката и почука несигурно на вратата. Отвътре не се чуваше никакъв звук и Мария си каза, че това е знак да не се занимава, да си ходи и тъкмо се завъртя да си тръгва, пред нея се появи, сякаш от нищото, ефирна женска фигура.
– Влизай, влизай – каза ѝ и Мария послушно я последва.
В стаята горещината не се траеше – макар че навън беше още лято, гореше печка, а върху нея нещо димеше и миришеше упояващо и тежко.
– Дойдох да питам за мъжа си – каза Мария и се огледа тревожно
– Знам, знам – седна на масата циганката и посочи към стола с глава – Аз съм Магда. Сядай!
Взе да нарежда картите, а Мария като омагьосана приседна срещу нея.
– Църковен брак, нямате, а?
– Никакъв брак нямаме – нервно отговори Мария – живеем заедно от две години.
– Изневерява ти с друга. Ето я – Магда почука с нокът по карта, на която имаше нарисувана светла жена – тази му е в главата, полудял е по нея.
Мария се вторачи невярващо в картата.
– Елина – възкликна задавено – същата е, тя е!
– Картите не лъжат никога – Магда запали цигара и изгледа проницателно Мария – мъж ти как се казва, имаш ли му снимка, дай да го видя.
– Васил се казва – Мария разрови припряно в чантата си, Милица ѝ беше казала да носи негова снимка – ето го.
Младата циганка стана да нагледа отварата, която вреше на печката и Мария неволно я проследи с поглед. Беше облечена с вехта басмяна рокля, под която ясно се виждаше колко е хубаво и здраво тялото ѝ. Нямаше и 25 години, а косата ѝ , русо-златна, съвсем нетипична за циганския род, стигаше чак до кръста. Отвори един разкривен прозорец и седна пак над картите.
– Мъж ти е хубавец – огледа снимката и спря поглед върху черните очи на Васил – ти май си по–голяма от него.
– По– голяма съм – размърда се неловко на стола си Мария и тихо каза – с 10 години.
– Според картите той те обича – каза изведнъж Магда и събра тестето от масата – обича те ама се е заблудил по оная. Донеси ми негова дреха, да е носена, риза негова ми донеси. Ще ти помогна да си го върнеш.
Мария си тръгна като пияна от къщата на Магда. Остави ѝ пари и снимката на Васил. Забърза към къщи и уж трябваше да се радва, а едно тягостно чувство пълзеше в гърлото ѝ. Когато влезе в двора, изведнъж видя луната увиснала над покрива на къщата и потръпна.
В следващите седмици Мария заживя като в сън. Ходеше всеки ден при циганката, носеше пари, храна, каквото имаше ценно изпренесе в дома ѝ. Сядаше там и започваше да разказва сънищата си, мислите си, а оная слушаше и разпитваше за всичко.
Занемари къщата си, забрави за детето си, на работа лъжеше, че е болна и бързаше да иде при Магда да ѝ разправя за Васил.
Него почти не виждаше. Вече не спеше при нея в леглото, избягваше я, постилаше си на дивана в кухнята, а сутрин излизаше по тъмно и Мария слагаше лице върху още топлата му възглавница, заравяше глава в нея и плачеше.
Лятото премина в есен, листа хвърчаха из улиците, студен вятър и ситен дъжд обсебваха дните. Мария отслабна, като дива котка дебнеше в тъмното Васил да си дойде, вече не криеше ревността си, като го видеше изригваше – пак ли беше при оная, за нея ли ще се ожениш, обичаш ли я тази мръсница, кажи, кажи и той ставаше и се махаше, а тя се разтърсваше в ридания, детето се събуждаше и идваше да я пита и успокоява.
Магда циганката ѝ беше единствена опора. Само тя я разбираше и Мария като болна се влачеше всеки ден там.
Днес влезе в двора, духаше силен вятър, цялата замръзнала почука, поседя нервна отвън и натисна бравата. Вратата се отвори и Мария влезе, тази къща ѝ беше станала като втори дом в последните месеци. Вътре беше топло и тихо, огледа се и седна на масата, картите бяха там и Мария ги взе с любопитство. Обърна първата карта – млад мъж с черни очи, следващата обърна и видя светлата жена. Загледа се в нея, изведнъж си помисли, че не прилича на Елина. Сети се как преди месец срещна приятел на Васил и той се спря, разприказва се, не спираше да говори и Мария избяга, не ѝ беше до чужди бъртвежи. Сега незнайно защо в паметта ѝ изскочиха думите му– работихме лятото с Васил в къщата на бащата на Елина, нали я знаеш Елина, кой не я знае, добре ни плати той тогава, доволен остана, сега пак ни вика, дъщеря му ще се омъжва за някакъв столичанин и ще се стягат за сватба.
Мария потръпна, разтри чело, цялата ѝ глава гореше, извади от чантата си отварата дето ѝ даде Магда, тя я спасяваше да не се срине, даваше ѝ сила да преживее тежките дни и огъня на ревността.
Отпи и стаята сякаш се завъртя пред очите ѝ.
Пак потъна в мисли, спомни си как Васил ѝ казваше, че държи на нея, но тя се изсмя, не лъжѝ каза му, знам къде ти са чувствата, всичко знам, а той наведе глава и излезе пак навън, потъна в нощта, при оная кучка Елина, там, пак там в леглото ѝ.
Стана ѝ тежко, изпъна гръб, от месеци все ѝ беше замаяно, зачуди се къде е Магда, реши да си ходи и видя на стола ризата на Васил. Кога я беше донесла, вече не помнеше, грабна я, не трябваше да я носи там, това беше лудост, не трябваше така да отваря вратите на живота си пред чуждата жена. Скочи, натика ризата в чантата си и хукна към къщи.
Сготви вечеря, нахрани детето, сложи го да спи и седна да чака Васил.
Василе, извинявай, сбърках, обсебих се, прекалих
Чу го да влиза и през стъклото на вратата го видя в коридора да съблича палтото си. Скочи, хукна към него, краката ѝ се разтрепериха Василе, Василе, прости ми. Гладката кожа на голите му рамене и гръб светна на слабата светлина и Мария невярващо осъзна, че той е без риза под палтото.
Приближи се към него и свали чантата си от закачалката. Бръкна вътре и му подаде ризата. Същата тази, с която той излезе днес сутринта и която тя взе от облегалката на стола в къщата на циганката Магда със златната коса.
Последни коментари