Живееше сама. Жилището, което обитаваше беше мрачно и студено почти през цялата година. Ставането от леглото, особено сега, когато беше зима, се превръщаше в изпитание на волята и имаше дни, в които силно се изкушаваше да прати по дяволите целия свят, да се завие през глава и да сънува, че лежи на топъл пясък, а слънцето влиза в кръвта и вените ѝ. С Исмаил, Исмаил, Боже, изпрати ми Исмаил!
Часовникът издрънча противно. Протегна се и ставите ѝ изпукаха – под завивките беше топло и тя си даде няколко минути преди да скочи от леглото. Огледа разсеяно стаята и погледът ѝ се спря върху картината в разкривена рамка, окачена на стената отсреща. Очите ѝ пробягаха по нея – изобразяваше езеро, в което плуваха огромни речни риби. Люспите им блестяха в мътната вода, а рибешките им глави с полуотворени усти изглеждаха мъртвешки безизразно. През езерото вървяха мъж и малко момче. Там където минаваха, водата се отдръпваше и показваше пясъчно дъно. Фани отмести поглед, отново се протегна, превъзмогна болката в коленете и с нежелание отметна завивките. Бързо облече дебелата жилетка – намери я на една разпродажба преди няколко години и почти не се разделяше с нея, пъхна крака в ледените пантофи и се отправи по студения коридор към банята.
Сама живееше отдавна, а самотата приемаше като навик. Беше на 10, когато загуби майка си, чу да казват думата катастрофа, какъв ужас, толкова млада, така красива и после леля Ема я взе. Доведе я тук, в мрачната къща, тя стана неин дом и макар да не ѝ харесваше и вечер да плачеше тайно, скоро разбра, че няма друг избор. Майка ѝ никога нямаше да се върне и приятният им топъл апартамент, с всички спомени и как тя пее в кухнята, колко ми липсваш мамо, колко ужасно ми липсваш, останаха някъде в един друг живот.
Леля Ема беше по – голямата сестра. С вечно лошо настроение, с лице, набраздено от дълбоки бръчки и студен, подигравателен поглед, а гласът ѝ стържеше като нож върху ламарина.
– Фани – изграчваше тя и завърташе очи към тавана – Фани! Покойната ти майка измисли това име. Такава беше – с глава в облаците.
– Харесвам името си. Фани ми харесва.
– Някой ден ще станеш танцьорка на пилон – леля Ема запалваше цигара, издухваше шумно дима и поглеждаше с досада към Фани – Или още по–лошо. Ще продаваш сладолед на плажа.
Влезе в кухнята, запали газта и сложи чайник с вода. Пламъкът плъзна по дъното му и Фани си спомни за целувките на Исмаил. Такива бяха. Огнени езици, които изгориха устните и гърлото ѝ. Тогава се разтопи от нежност, от желание, мечтата ѝ да има някой, за когото да се грижи и да обича избухна в нея с космическа сила. Разказа му всичко – за сивите дни с леля ѝ и отчаянието, че е сама на този свят, надеждата да намери любов.
– Не мога да бъда с теб както ти искаш – каза ѝ час по късно, когато лежеше до нея задъхан, а дрехите им образуваха два еднакви тъмни хълма на пода – Аз съм мюсюлманин. Ще се оженя за жена от моята вяра.
Фани не знаеше тя каква е, но със сигурност не беше мюсюлманка.
– Не ме ли обичаш – попита го с очакване, а той отвърна – Не.
Това се случи преди повече от 10 години и от тогава Фани бе имала много мъже – идваха и си отиваха, някои дори оставаха с месеци, но за нея сякаш не съществуваха. Мислите ѝ стояха заключени при него – първият мъж в живота ѝ. Исмаил дойде после още няколко пъти и изчезна. Леля ѝ беше умряла предната година. Малката мрачна къща остави на Фани, заедно с вътрешния двор, обграден с високи стени, по които през цялата година имаше зеленикава влага. Исмаил, Исмаил. Той беше истински мъж, с топли ръце и силно тяло. Щяхме да превърнем тази къща в дом, помисли си Фани.
Работеше през нощта. Беше танцьорка на пилон и не защото леля Ема се оказа пророк. Просто онова нейно твърдение повторено хиляди пъти стана истина – в един момент Фани го прие за себе си.
Работата ѝ беше тежка. Нямаше какво да се лъже, клубът с миризмата на алкохол, тоалетни и цигарен дим я отвращаваше. Вечните скандали за мъже, самите клиенти, пияни и нагли, собственикът- това противно прасе, всичко това я караше да изпитва омраза. Беше на 36 и всеки ден си казваше, че трябва да се махне, и всяка следваща нощ отиваше пак там. Коленете и бедрата ѝ бяха в синини от проклетия лост, нежната кожа под очите ѝ скоро щеше да се сбръчка от тежкия грим и липсата на нормален сън.
Моля те, Боже, изпрати ми Исмаил! За теб не е трудно.
Не беше религиозна, но толкова много искаше това да се сбъдне, че тази молба се превърна в мантра и Фани я повтаряше всеки ден от онзи път, когато той изчезна.
Моля те, Боже, дай ми Исмаил!
Закуси набързо, макар да бе време за вечеря, погледна лицето си в огледалото и излезе. Беше средата на седмицата и в клуба почти нямаше посетители. Още преди полунощ сервитьорите започнаха да приключват със сметките и Фани облекчено си помисли, че днес ще се наспи. Живееше наблизо, облече палтото си, дори не почисти грима, искаше само да се пъхне в леглото. Почти беше стигнала до къщата, когато видя мъжка фигура и цялата се стегна. Изплаши се, беше тъмно и нямаше жив човек по улицата, а този мъж стоеше точно пред нейната врата. Спря, не знаеше какво да прави, зачуди се дали да не се върне в клуба и тогава мъжът се обърна, надигна глава, а малкото светлина от мъждивото улично осветление разкри лицето му. Исмаил.
Години наред се беше молила и чакала, че някак не се учуди. Тръгна към него, фигурата му висока и леко прегърбена ѝ се видя толкова скъпа и позната, изпита радост, забърза, той също направи няколко крачки към нея и тогава Фани забеляза, че с него има дете . Малко момче, може би около 8 годишно, облечено с тънко яке и шапка, която почти скриваше лицето му.
Нищо не каза. Отключи и ги пусна, малкият едва гледаше от умора, оправи му своето легло, отвори кутия мляко и видя погледа му на премръзнало гладно коте.
Седнаха с Исмаил в тясната кухня.
– Това е синът ми, казва се Исмаил, като мен. Цял ден пътувахме. Преди седмица майка му умря – потърка челото си с пръсти – не знаех тук ли живееш още. После си помислих, че може да си омъжена, но той беше много уморен. Утре ще си тръгнем. Отиваме в Измир, там имам роднини и ще го оставя при тях.
Фани надникна към стаята.
– Той спи. Веднага заспа.
Исмаил я погледна и се усмихна горчиво.
– Все си такава хубава. Помниш ли как идвах. Колко години минаха. ..
На другия ден Фани не отиде на работа. Обади се и каза, че е болна. С погнуса изслуша заплахите на собственика, че ако смята да се излежава ще изпрати някой да я излекува.
– Ще дойда вдругиден – и затвори телефона.
Трябва да се махна от там, трябва да си изчистя живота.
Исмаил и момчето спяха и Фани побърза да излезе. В къщата почти нямаше храна, щеше да купи плодове за детето и нещо, което да сготви.
Когато се върна, Исмаил пушеше на двора, а малкият пиеше от вчерашното мляко. Погледна към Фани с кафявите си очи, а тя му се усмихна.
– Хей, как си – попита го внимателно
– Виждал съм тази картина – каза изведнъж момчето и посочи с глава към стената – в един сън.
Фани направи крачка към него. Подаде ѝ чашата, а млякото му беше нарисувало бял смешен мустак и тя се засмя.
Исмаил и момчето не си тръгнаха на другия ден. Заживяха при нея и Фани разбра, че не обича вече този мъж. Чужд ѝ беше, далечен, непознат. Лягаше при него, но тялото му ѝ се струваше тежко и тромаво, целувките му нямаха онзи плам от преди. Усещаше се безчувствена, нямаше какво да му даде.
Напразно се молих, каза си и вдигна рамене – получих което исках, но не било за мен. Вече няма да се моля.
Оная сутрин Фани се събуди много рано с някакво предчувствие. Беше спала едва няколко часа и главата ѝ тежеше. Отиде в кухнята и видя лист на масата.
Заминавам сам. Някой ден ще се върна за Иса.
Дните минаваха, зимата свърши, дойде пролет и слънцето се задържаше в двора, поникна трева, а Иса излизаше там да си играе. Фани го гледаше през прозореца и сърцето ѝ се умиляваше от обич. Вечер тръгваше за работа, заключваше след себе си вратата и оставаше заспалото дете самичко в къщата.
– Никога не се обаждай, ако някой звъни или чука на вратата, Иса. Чу ли – гледаше го право в очите – ако някой разбере, че си тук, ще те вземат от мен. Крий се като мишле – и той се смееше със сладкия си глас.
В бара тя танцуваше, усмихваше се на клиентите, но умът ѝ все беше в детето. Страхуваше се за него, толкова малък и беззащитен, така мил на сърцето ѝ.
Накрая взе решение. Отиде при собственика и каза, че напуска. Той се смя и после я удари с юмрук в корема, а Фани падна по гръб.
– Никъде няма да ходиш – срита я с острата си обувка – дължиш ми пари, имаш доста да поработиш.
Остави я да лежи там на студения под и заключи вратата. Фани се вцепени от ужас. Събра сили и скочи, започна да блъска, да го моли, да обещава.
Заключена беше 2 дни и 2 нощи, едва не полудя от тревога за Иса, а когато охраната ѝ отвори хукна с все сила към къщата и сърцето ѝ щеше да изскочи през гърлото.
Пъхна ключа, ръцете ѝ трепереха и изведнъж разбра, че ключалката е разбита.
– Иса, Иса – влетя в стаята – Иса!
Нямаше го. Хукна към двора, после се върна в кухнята, погледна под леглото, паниката сковаваше все повече тялото ѝ. Разрови в завивките, дори отвори хладилника, после се върна обратно в стаята, а разумът ѝ отказваше да приеме, че детето го няма.
Всичко беше толкова жестоко, грозното на целия ѝ живот се плисна като мръсна вода пред очите ѝ. Иса, Иса, мъничък Иса, къде си.
Падна без сила на колене до леглото.
Господи, дай ми Исмаил, моят малък Исмаил, върни го при мен.
**
Годините минаваха, бяха се изтърколили доста над 10, не ги броеше. Самотата вече не беше навик, беше партньор, нейна вечна половинка. Отдавна не танцуваше в клуба, мъката тогава я сломи, силата ѝ се счупи и онзи я изгони. Продаваше цигари и сладолед в малко магазинче. Да, лельо Ема, да, права беше за всичко.
Всеки ден мислеше за малкия Исмаил. Моля те, Боже, изпрати ми Исмаил, за теб не е трудно!
Не беше религиозна, но толкова много искаше това да се сбъдне, че тази молба се превърна в мантра и Фани я повтаряше всеки ден от онзи път, когато той изчезна.
Моля те, Боже, дай ми Исмаил!
Беше тъмно и с уморени крака се прибираше към студената къща. Видя го отдалече пред вратата и веднага го позна. С него имаше жена, която държеше за ръка малко момче.
– Това е синът ми. Казва се Исмаил като мен. Дойдохме с жена ми да те вземем при нас в Измир. Нали ще дойдеш, мамо?
Последни коментари