Разказ от предизвикателството на „Читателите препоръчват„
Дните шеметно се въртяха. Сутрините ѝ минаваха в трескава работа в болницата, пациентите бяха много и чакаха на опашка пред вратата. Би трябвало да се радва, че си спечели име на добър лекар – толкова много години отне на Нина трупането на знания, после събирането на опит, безкрайните дежурства – често вземаше извънредни, както се полага за млад лекар. Вярно, после като се омъжи и се появиха децата, не можеше да работи със същото темпо, но децата поотраснаха и тя се върна с нова енергия и с още по-голямо желание за работа. Болница, хора, извънредни прегледи, а после шофиране през целия този пъхтящ мегаполис, минаване на бегом през магазина и право вкъщи пред печката, за да успее с вечерята. Домакинската работа хич не ѝ беше по вкуса, но беше неизбежна. Мъжът ѝ работеше не по-малко от нея – в онзи завод останаха младините му – нищо, че беше главен инженер на водеща позиция и би трябвало да седи зад бюрото и само да ръководи целия сложен процес. В действителност цялата работа минаваше през него, беше навсякъде, по всяко време – и в канцелариите сред огромните чертожни маси, и между работниците в халетата, и при товарачите… Вечер сядаха край масата с децата и не можеха да говорят от умора. Да се гледаха даже не можеха. Изтощението беше и в телата им, и в мозъците им, в които, докато преглъщаха машинално храната, продължаваха да гъмжат задачи, планове и срокове. Късно през нощта, след като подредеше и почистеше всичко, Нина сядаше пред компютъра да прегледа пощата си и да отметне малко писмена работа. Тогава единствено успяваше да остане сама с мислите си и започваше с равносметката. Тъжна, обикновено. Не разбираше как е възможно годините да изтичат между пръстите ѝ и да не може да преобърне ежедневието от рутина в интересно преживяване. Нещо някъде пропускаха, не правеха както трябва. Трябваше да променят нещо, докато не е станало прекалено късно.
***
Изскочи от сградата с въздишка на облекчение. Спря за миг с ръце в джобовете на разкопчаното яке, стискайки под мишница зелената папка. Погледна към студеното зимно небе, напълни дробовете си леден въздух и с удоволствие го издиша. Сякаш с него искаше да изхвърли и цялата тревога, всичката чернилка, дето му се беше натрупала последните седмици. Едва дочака днешния ден, сутринта стана от леглото колкото с надежда, толкова и със страх, защото не знаеше какво ще чуе в кабинета. Носеше целия наръч с документи, изследвания и мнения на специалисти. Днес щеше да научи какво го очаква, часът му беше при най-добрия лекар в тая област, казаха, че е отличен специалист. И сега вече с леко сърце можеше отново да диша, даже можеше да тича и да се смее. Заболяването се оказа безобидно и лечимо, тревогата му – неоснователна. А срещата с лекарката – пълна изненада! Красива млада жена, с топли очи и ласкав глас и едно странно “р” в говора, което сякаш преглъщаше, без да изрече. Да я слуша му достави странно удоволствие – веднъж защото му съобщи добри новини, и втори път, защото осъзна, че тембърът ѝ го докосва по неочакван начин. Истината е, че можеше да му бъде почти дъщеря, а той се усети странно развълнуван от срещата с нея, макар и в лекарски кабинет.
***
Четири имейла от пациенти с молба да погледне изследванията, покана за семинар, покана за защита на колега, няколко реклами, които трябваше да са в спам, картичка с цветя от стара приятелка – просто ей така, заради обичта между двете…пощата ѝ беше препълнена, сякаш сутринта не я беше вече проверила веднъж и разчистила. Купища имейли от сайтове, незнайно защо седящи в кутията, едно писмо от непознат подател.Такива не отваряше отдавна, откакто веднъж погрешка кликна и всичко в компютъра отиде по дяволите. Изведнъж я обзе любопитство и в главата ѝ пламна някакъв неясен трепет, след като прочете темата на имейла: “Иска ми се да прочетете”. След миг колебание отвори писмото. Очите ѝ пробягаха по редовете, затаила дъх, после отново го зачете и пак стигна до края, без изобщо да разбере нещо. Той я познавал, виждал я е, а тя него не. Възхищавал се на това, което прави, а също я намира за невероятно привлекателна и интересна и просто иска да ѝ каже, че има хора, които я харесват и той иска тя да го знае. Той е един от тях. Нищо повече не иска от нея – само да я поздрави. Извинява се, ако я безпокои, повече нищо нямала да чуе за него. Подпис: Йоан
Никакъв Йоан не познаваше. Какви са тия недомлъвки – виждал я е, тя него не. Колко ли хора я виждаха всеки ден, а тя ги подминава, без да се загледа… започна да прехвърля през главата си ежедневните срещи по реда на програмата си… След малко тръсна глава с досада – невъзможно е да рови в паметта си и да се опитва да разкрива подобни загадки. Изгаси решително компютъра, легна и заспа на мига.
***
Не знаеше какво го накара да ѝ пише. Просто откакто я срещна преди седмица не му излизаше от ума, мислеше за нея денонощно. Търси информация в интернет и се добра до купища любопитни факти, които още повече запалиха интереса му. Вече знаеше, че е омъжена и че има две деца, което съвсем го обезсърчи. Не че иначе имаше какъвто и да било шанс – напълно осъзнаваше, че макар и да беше интелигентен и да беше търсен събеседник, на 52 години, пооплешивял, с разпаднал се безславно брак и с работа като неговата – в спедиторския склад, изобщо не излъчваше някаква привлекателност за срещуположния пол. И все пак нещо у тази жена го докосна и го накара да изгуби съня си и покоя си и след седмица разкъсващи колебания и десетки започнати и недовършени имейли, най-сетне натисна клавиша “изпрати”. И после хем съжаляваше, че го направи, хем с надежда надникваше в пощата си. Но минаха дни, а там нямаше нищо. Естествено, че няма да има, лекар от такъв ранг, затрупан с работа и отговорности, ще тръгне да ти отговаря на малоумни имейли. А после, съвсем неочаквано, един ден дойде писмото.
***
Минаха дни от онзи чудноват имейл от онзи още по-странен подател, а тя не само че не можа да го забрави, а мислеше често-често за него. Опитваше се да разбере кой може да е този човек. Нямаше ни най-малко предположение. Не разбираше защо толкова се заинтригува от това писмо, като то дори не съдържаше нещо интересно. И все пак в себе си криеше някаква тайнственост и някакъв намек..какъв ти намек! – направо си казваше, че е събудила интерес у някого и то в ролята си на личност, а не на лекуващ лекар. Даже беше забравила, че може да има и друг образ в очите на някого. Дали от чиста суета или от любопитство да научи повече, в крайна сметка реши да отговори с един също толкова нищо неказващ имейл…
Седмиците и месеците се затъркаляха. Дните започваха и завършваха с надникване в пощата. Винаги имаше писъмце. Понякога и през деня идваше още някое неочаквано – откраднати мигове от въртележката на деня. Толкова много неща се казаха, толкова интересни разговори се проведоха, макар и накъсани в писмата. Вече не беше само любопитство – вече беше истинско, неподправено удоволствие да прочетеш имейла от другия и да отговориш. И двамата се чувстваха щастливи. Не прекрачиха граници, не надхвърлиха официалния тон, не разкриха нищо повече за себе си, тя не научи нищо повече от името му, той не попита нищо за личния ѝ живот. Никой не признаваше на другия, че вече изпитва пристрастеност от това общуване, защото е станало нужно като наркотик. Йоан стана още по-усърден работник, защото се чувстваше окрилен от интереса към себе си от една превъзходна жена. Изумяваше се от интелекта ѝ, впечатляваше се от чувствителността ѝ. Тя пък сякаш се съживи и започна да очаква вечерните часове пред компютъра си като време само за нея, в което си почива и се чувства различна, далеч от проблемите на пациенти и грижите на семейството. Толкова интересни разговори, различни от професионалните, отдавна не беше водила. И двамата изживяваха някакво прераждане, което не можеха да назоват, не се и опитваха да го правят, но му се наслаждаваха неимоверно и се чудеха как са могли досега да живеят, без да засекат орбитите си и без да общуват помежду си.
Вече бяха на десерта, когато мъжът ѝ най-сетне проговори. Тази вечер изглеждаше особено уморен и сякаш остарял. С тих глас и сякаш с половин уста едва изрече нещо, което тя не чу и помоли да повтори: “… казаха, че няма семейство и все пак ми е мъчно. Един от най-добрите работници в склада…”. “Какво, какво?”, “…камионът давал назад и изобщо не го е видял. На място го е убил. Цял ден се занимавах с полиция.” “Не разбирам все още какво е станало?”… “Един от работниците днес, Йоан, трудова злополука, как е могло да се случи не знам…”
Нина гледаше безизразно. Очите ѝ се уголемяваха все повече с всеки следващ миг, в който осмисляше чутото и започваше да свързва фактите. Ужасяващи мигове на осъзнаване.
Гледаше екрана на компютъра и не виждаше нищо. Накрая просто го изключи мълчаливо. Такава празнота досега не беше усещала. Тази нощ пощата ѝ остана глуха за първи път от месеци. Както и всеки следващ ден от този миг нататък.
Последни коментари