В крайна сметка беше направила всичко по силите си. Да говорят, да не говорят, да се преструва, че няма нищо, да му казва, че има всичко. Гледаше как връзката им се търкаля по нанадалонището, а той не прави никакви усилия да я спре. Поне крак да беше подложил, прът, камъче… Ръцете си пуснаха в оня шибан лекарски кабинет пред шибания монитор. Шибана, шибана работа – Мина тръсна глава да прогони натрапчивото чувство на вина. В крайна сметка беше направила всичко. Нанесе още един слой спирала върху миглите си и прехапа устни, за да придобият плътен цвят. Не употребяваше червила, само гланц и то съвсем дискретно. Усети как зъбите й проскърцаха. Всеки друг път би се притеснила за емайла им. Сега просто обърна гръб на огледалото.
Много си красива! Каза го на третата седмица, ей така от нищото. Без повод. Преди това си бяха писали някакви обикновени неща, дори не помнеше вече Как се намериха, той ли й прати покана, как стана – и това й се губеше…Само помнеше усещането, което изпита да говори с друг мъж, с непознат мъж. Виртуалното не се брои, беше казал някой. Да бе, да, броеше се и още как. Броеше се очакването, любопитството. Броеше се чувството за вина, с което установяваше, че стомахът й се присвива, когато разглеждаше снимките му. На 52 Антон изглеждаше перфектно. Изглеждаше перфектно в костюм, на яхта, на мотор. Изглеждаше перфектно на колело, изглеждаше префектно с чаша в ръка. Мина не познаваше много мъже, които могат да си позволят да се снимат с розов коктейл с лилаво чадърче. Всъщност, не познаваше нито един. Съпругът й сбърчваше отвратено нос само при прознасянето на думата „коктейл“. Женствено било да се пият такива бълвочи, не подхождало на мъж. Нищо женствено нямаше в излъчването на Антон, нищичко. Дори през монитора можеше да усети мъжкарското му излъчване И не защото раменете му бяха широки или гласът дълбок. Думите, думите…те бяха на мъж, който знае как да борави с тях. Беше 17 години по-възрастен от нея, би трябвало да е стар, нали, а не секси. Стар, а не секси…
Ти си специална и ще те разбера, ако не дойдеш – това написа вчера, след като тя му каза, че да, ще се видят и да, сигурна е. И да, да, да! Какво като е разведен. В крайна сметка не възнамерява да се жени за него. Нищо сериозно. Имаше право да избяга, нали? Поне един път в 35-годишния си живот да постъпи неправилно. Нали? Имаше право да бъде красива за някого. За някого, който не извръща поглед, когато мине покрай нея.
– Излизаш ли?
– Да. –на Мина й се искаше той да я попита къде отива, с кого, защо излиза в 8 вечерта. Кога ще се върне….Не иска ли да гледат заедно филм, да си направят спагети или бебе…Не, не и бебе. Никога бебе.
– Добре – каза той – и я целуна по челото. – Хубава рокля!
Хубава рокля?! Хубава рокляяя….Бе, ти сериозно ли, идеше й да кресне. Не виждаш ли, че това е убийствено секси рокля. Не, това е мега убийствено секси рокля. От онези, които обличам, когато знам, че ще бъда любена. Когато знаеш, че ще бъда любена. Не виждаш ли, че съм обула обувки на тънки токове. Не възнамерявам да кръстосвам тротоари. Не виждаш ли, че аз съм онова момиче, с което правеше планове за минимум 10 деца. Не виждаш ли, че не ми пука, че ти не можеш да ми дадеш нито едно, стига да можеш да ми дадеш себе си. Но не, сипваш си бира, пускаш си мач и ми пожелаваш да си изкарам приятно. Еми, майната ти. И имаш шкембе!
– Красива си наистина – Антон се пресегна над масата и отметна един кичур, който падаше на лявата й буза. Мина усети как я пронизва ток и лицето й пламва. Чувството беше изненадващо. Като спомен, който се опитва да бъде повторен.
– Благодаря – ръката й стисна здраво чашата. Знаеше, че всички погледи в ресторанта са вперени в тях. Чувстваше ги. Виждаше как жените го събличат с поглед. Сините му, не, виолетовите му очи, обаче гледаха нея. Бръчиците около тях се усмихваха толкова леко, колкото да се почувства напълно спокойна. Устните му се движеха. Тя чуваше само сърцето си, което се опитваше да избяга.
– Мина? – Антон повдигна въпросително вежди
– Извинявай, извинявай, не ме бива много в тези неща. Разбираш ли, аз..
– Знам, не е нужно да ми обясняваш. Не си този от този тип жени.
– От кой?
– От изневеряващия – бръчиците станаха още повече, като една се спусна над дясната му скула. Белег. Това беше белег. На Мина й се прииска да прокара пръст по грапавината му. Стисна юмруци
– А какъв тип съм? – засмя се нервно с надеждата, че той не забелязва колко е напрегната
– Чаша. От шампанско.
– ……………..????……………….
– Белегът, нали него гледаше. От чаша е. Бившата ми беше доста…експресивна …
– Не е обичала кристал?
– Е, предпочиташе диаманти, но предимно не обичаше мен.
– Не вярвам! – думите се изплъзнаха неволно от устата й. В крайна сметка КОЯ жена оставяше такъв мъж?! – Трябва да е била луда! – последните думи произнесе на глас. Разбра го, когато той се засмя гърлено, отмятайки глава назад
– О, беше луда и още е. За моя радост, аз вече нямам отношение към нейните лудости…
– Сигурно те е обичала прекалено много. Жените чупят, когато обичат, и удрят, и въобще правят глупости. Големи глупости.. – Мина завъртя халката на безименния си пръст. Навик, който дори не осъзнаваше, че има. Беше се опитала да я махне, без успех. И просто сложи отгоре друг пръстен. В крайна сметка какво значение имаше една халка.
– Специална – Антон отпи от питието си. Беше поръчал уиски. Голямо. Облиза устните си и повтори – Определено специална!
– Била е специална луда?
– Не, ти си специална – бръчиците изчезнаха и лицето му се изопна.
– Нищо подобно, обикновена съм…
– Никога не казвай, че си обикновена, никога!!! – погледът му помътня и глътна последните глътки от уискито. – Да ставаме, искаш ли?
Мина само кимна. В таксито говореше. Разказа му как с най-добрата й приятелка, Вера, се напиха и откраднаха боклуджийска количка, за да натоварят вещите на мъжа на Вера. Как ги арестуваха и прекараха цяла нощ в районното. Разказа му за баба си, за майка си, за това как Вера е в Италия, работи там от пет години и много й липсва. Как мечтае да бъде детска учителка, но я е страх, защото децата я вбесяват. Че обича да плете, но няма търпение. Че никога не е ходила в Париж, но изобщо не си мечтае да ходи в Америка. Въобще заля го с поток от думи, който прекъсваше, само за да отпие от виното, което беше взела от ресторанта. Стори й се жалко да го похабят. Антон я беше прегърнал през раменете и си играеше с косата й. Можеше да се закълне, че веднъж я подуши и почти усет устните му върху врата си. Виждаше как шофьорът ги наблюдава в огледалото. Дали знаеше, че са прелюбодейци, дали знаеше, че тя е прелюбодейка. В пристъп на смелост хвана ръката на Антон и я постави на крака си, точно там, където дантелата на чорапа стягаше бедрото й. Пръстите му се плъзнаха нагоре, набраха роклята й. Секси роклята й. Чу как дишането му се учести. Но Мина не спря да говори. Пръстите му докоснаха дантелата, после опариха хладната й кожа. Подпалиха я. Разказа му за лагера в Обзор, на който загуби любимия си пръстен, подарък от баба й. Безотговорна си – беше казала тогава майка й. Какво ли би казала сега, ако можеше да види как непознат мъж бърка под бельото на омъжената й дъщеря в миришещо на лавандула такси. Може пък и да е доволна, нали не харесва зет си…Мина изписка леко.
– Неприятно ли ти е? – прошепна Антон, отдръпвайки ръката си
– Не, не, – Мина отпи голяма глътка от бутилката. – тъпото копеле беше позволило да се стигне до тук. Сълзите се затъркаляха по лицето й. Ей, така, напълно нелогично, тя плачеше, докато тялото й потръпваше от удоволствие.
Беше отвратително.
– Никога не забравяй, че си специална – й каза Антон, докато диктуваше новия адрес на шофьора.
– Какво, защо…
– Шшшт – Антон постави пръст на устните й – не казвай нищо, нищо. Ще ми липсваш – и мъжът просто затвори вратата, бавно и внимателно, не я трясна.
– Още едно тъпо копеле…- изхълца Мина и пусна празната бутилка на пода на колата. И виното беше свършило…
Антон постоя малко на тротоара, вятърът се беше усилил и започваше да ръми леден дъжд. Облегна се на уличната лампа и извади мобилния, гласът му излизаше от гърдите с хриптене:
– Тъпако тъп, тя се прибира при теб и ти ще направиш всичко възможно, за да бъде щастлива, ясен ли съм. Не, говедо, не ме прекъсвай, не знам как изобщо ти позволих да ме забъркаш в тази каша. И, не, шибаняко, няма да ставам баща на детето ти. Тя няма нужда от моето твое дете, тя има нужда от теб. Чу ли ме, чу ли ме, шибаняко, и утре в офиса да не си посмял да ме питаш как беше и какво правихме. Обичай я, чу ли. Ясен Ли съм??? И не ми затваряй…Аз няма да спя с жена ти!
Защото се влюбвам в нея, тъпако, по дяволите, влюбвам се …
Последни коментари