Събудих се с кашляне. И как няма. Не съм спирала цигарите откакто за първи път запалих на 14. Обичам да пуша, доставя ми неземно удоволствие – дръпваш и нещо в теб лакомо потреперва, настървява се и чака алчно да се нагълта с тази благина дето влиза в гърлото и плъзва към дробовете. Велико усещане! Още като привикнах, съвсем в началото, на първия или втория ден си казах – ето нещо само мое. Ама разбирате ли, хем да е хубаво, хем да идва отвън, нещо като вечен приятел, сигурна топлина срещу шепа монети. Ето ме, цяла вечност по – късно, още не съм си обула чехлите, седнах на края на леглото и запалих. Костите ме болят и световъртежът ми пречи, но като цяло съм в добра кондиция. Ако някой не разбира какво е значението на тази префърцунена дума, моите извинения, ето, ще ви цитирам речника :
Кондиция: Физическо състояние, степен на физическа подготовка и издръжливост.
Та. Искам да ви кажа следното и ще закарам старите си кокали до кухнята за чаша чай с две капки ром – не, никога повече от две, та искам да ви кажа да не бързате да съдите, каквото ще чуете. Животът е дълъг и за всяко нещо плащаме до последната монета. Което си е облекчение като се замислиш. Този чай го купих преди месец от турския магазин на ъгъла. Момчето каза – Госпожо, внимавайте с чая, че от него могат рога да ви пораснат. Казах му, че мен един чай не може да ме уплаши. Каквото съм видяла от хората, мойто момче – така му казах – нищо не може да го задмине. Самият Дявол да слезе и с все сила да се напъва и той не може.
Сега искам още малко да ви разкажа за Микаел, щото знам как моралистите ги боде в петата, че съм му съсипала живота като го изпях на ченгетата. Микаел излезе от затвора след една година и четири месеца за добро поведение. Ходих му няколко пъти на свиждане – запомнила съм прозрачната стена от плексиглас с дупки от издрасканите с ножче букви и имена. И телефонната слушалка, мръсна и миришеща на одеколон и тежък дъх от немити зъби. Ще питате защо съм ходила, след като аз самата му причиних това. Не мога да ви отговоря. И да кажа, че съм била объркана и незряла, пак ще има обвинения. Приемам ги. Сега само разказвам. Отдавна съм си платила, повярвайте ми. При чичото не отидох. Няколко дни след като го прибраха минах покрай сервиза – беше отворен и вътре на висок глас даваше нареждания някаква руса жена. Попитах после единия монтьор – завъртях се в края на работното време и го изчаках да излезе. Жена му била тази. Преди време се разделили, но имали законен брак и сега тя разполагала с всичко. Все тая ми беше. Видях я в затвора в деня за свиждане, а чичото се направи, че не ме познава. Микаел ми каза, че смята това, тази история с присъдата за изпитание от съдбовен характер. Промисъл каза, тази дума използва и аз не го разбрах много добре.
Промисъл: Провидение, бог, небе, божествено.
Така е обяснено. И тълковният речник не казва много. Та, запознал се Микаел с един мъж, а той му разказал за Исус. Сега като го освободят, щял да се запише да учи за механик. И повече да не краде.
– Смятам, че добре стана – каза ми тихо в слушалката – представяш ли си да съм старец на 35 и още да крада шибаните мотори?
Не, не си представях, ама и не намирах връзката между затвора и съдбата. Поне не и тогава. По онова време не ме беше страх от нищо и за нищо не съжалявах. Само за Меги ми се свиваше сърцето, но гледах да не мисля, че какво ли можех да направя.
Кога стана обяд?! Как бързо минава времето. Какво яде човек на 80 ли? Нищо не яде. Когато си на 40, си казваш – един ден ще остарея и ще ям колкото искам. Ще се тъпча, без да мисля за проклетите килограми и смирено дъвчеш листата зелена салата. Да, хубав план. Но неизпълним. Защо ли? Защото мехурът ти не държи, а стомахът работи толкова бавно и със запъване, че изпадаш в оксиморон да си изпикаеш храната преди да си я смлял. И най – желаното се превръща в нежелано. Добре, добре, ленивци, ще ви цитирам речника :
Оксиморон: Стилистична фигура, при която се свързват логически изключващи се противоположности.
Нежелано желание. Може да ви се струва, че не ми е подходяща стилистичната фигура. Може. Не споря.
Когато станах на 18, се омъжих. Реших да не уча повече – скучно ми беше в училище и започнах работа в консервната фабрика. Сега, мен тогава от работа не ме беше страх, обаче рибата много миришеше. Влиза ти вътре в кожата, залепва се по теб тая миризма и я усещаш във всичко и навсякъде. Някъде четох, че рибешката молекула се вмъквала през порите в ДНК и ставала част от тялото ти. Не знам дали е вярно, само знам, че миришех на риба и след като се изкъпех три поредни пъти. По едно време му хванах цаката – къпех се с веро за миене на чинии, от него имаше най – голям ефект. Там се запознах с мъжа ми. Гледаше ме, както куче гледа кокал – с обожание и настървение, чак лигите му течаха.
Същата тази година, 1960 края, погребахме баща ми. Милият ми невидим баща. Гледах го в ковчега – приличаше на изсушена скарида и ми стана жал. Майка ми плачеше неудържимо и я разбирам – тя го обичаше. Беше я обсебил с невярната си природа. Меги не реагира, както очаквах. Гледаше с безразличие и после ме попита дали може да ѝ купим сладолед след погребението. Купих ѝ цяла кутия с какаов.
След два месеца се омъжих за Владимир. Знаете ли как всъщност стана? Той толкова много го искаше, всеки ден ме молеше, а аз толкова много мразех миризмата на рибата. Така се случи. Неговото голямо желание да си има жена и моето огромно нежелание да чистя риба се срещнаха и родиха този брак. Как ви се струва, а? Парадокс, вече познавате тази дума.
В къщата миришеше на готвено, майка му в другата стая дрънчеше с чинии, а баща му хъркаше като в ада. Владимир се беше изкъпал и изглеждаше така, сякаш къпането е някакво лично достойнство, което трябва да показваш с гордост пред хората. Влажната му коса беше сресана назад, ухаеше на сапун и одеколон и беше целия зачервен от топлата вода. На другия ден му казах, че отивам вкъщи да видя мама и Меги, но отидох при Микаел и правихме любов в леглото му, докато не ме заболяха всички кокали. Казах му, че аз съм го издала на ченгетата и той каза – знам. Само това каза.
Сега ще си налея вино. Тази работа с чая е смехотворна. Аз ли не знам.
После с Микаел започнахме да се срещаме тайно. Владимир на работа, Микаел учи за изпити, защото се записа в университета, а аз лежа гола в леглото му и от скука чета някакви книги, които той каза, че преди време откраднал от градската библиотека. Кой нормален човек краде книги, Микаел, казвах му, а той само се усмихваше. Това са ми едни от най – хубавите мигове в живота, защото после всичко се промени. Но така изкарахме шест месеца и аз разбрах много ясно какво е това – забраненият плод и как кипи кръвта от него. Сега ме извинете, времето бърза и ей го, денят свършил. Ще си лягам. Лека нощ.
Последни коментари