Тя му писа първа. Тя го потърси. Никога не би му хрумнало, че тази красива и толкова по-млада жена ще прояви интерес към него. Честно казано, ако не я познаваше преди това, вероятно би си казал, че е поредната изпаднала златотърсачка, която си търси някой да я издържа. След развода беше попадал на няколко такива, които успяваше бързо да разочарова с учителската си заплата. Накрая просто се предаде и се затвори в черупката си, върна се към ергенските навици и сложи кръст на всякакви опити да създаде нова сериозна връзка. Стигаха му уикендите с децата, за да му дават илюзия за семейство. Както и редките посещения на една стара любов, която със сигурност искаше от него само малко разтуха или може би да си докаже, че все още става. Понякога подозираше, че го прави, за да отмъсти на вечно кръшкащия си съпруг, но в крайна сметка положението го устройваше.
Тогава в живота му се появи Нина с едно съобщение в месинджър. “Здравейте, г-н Тодоров”, написа му тя. “Не знам дали ме помните. Някога ми преподавахте физика в гимназията, бяхте любимият ни учител и вдъхнахте у мен огромна обич към точните науки.” Спомняше си я много добре. Помнеше и една малка закачка на морския лагер, когато две момичета бяха избягали в близкото градче на дискотека и се наложи няколкото млади учители да ги издирват. Девойките се бяха напили, напушили и едната дори бе забегнала нанякъде с местен младеж. А Нина, разплакана, откри лично той на плажа, сам-сама и пияна до безобразие, както само едно 17-годишно хлапе може да се напие. Той й помогна да се изправи, а тя се прилепи до него, провиснала на врата му. В мрака усети голото й, вече женско, тяло, стегнатите гърди с настръхнали зърна под памучната рокля и се възбуди, от което мигновено го досрамя. Все пак тя беше ученичка, а той – учител, всичко в него крещеше възмутено. Пряко себе си успя да се откъсне от топлите й устни с вкус на евтино вино и шоколад. Прибра си я в лагера и се престори, че е забравил за случката, но сега с това съобщение споменът се върна. На колко трябва да е сега? Тогава той беше на 34, тя – на 17. Значи вече е на 35. Прегледа й профила. Омъжена, живее в София. Защо ли ще му пише? Понякога старите му ученици го търсеха да преподава на наследниците им, но тя нямаше снимки на деца в профила.
“Здравей, Нина”, отговори й той. “Разбира се, че те помня. Нека си говорим на ти, вече не си моя ученичка. Наричай ме Йоан, този “г-н Тодоров” ми е много официално. Как си се сетила за мен?”
“За няколко дни съм тук, дойдох да се погрижа за едни имоти на нашите.”, написа му тя. “И тъй като имам доста време, искаше ми се да направим някаква сбирка на класа може би. Проблемът е, че почти никого не успявам да открия. Намерих профила ти от страницата на гимназията. Искаш ли да се видим на по кафе?”
Не му се занимаваше особено със срещи на випуска. Не беше чак толкова престарял, всъщност подддържаше отлична форма и знаеше, че учениците му ще го гледат одобрително, а ученичките ще флиртуват безобразно с него, докато му стане неудобно. Но винаги при тези срещи изникваше онзи болезнен въпрос за скандала и последвалия развод. Бе неизбежно, защото бившата му също им беше преподавала, преди тя да напусне и да направи своята школа по английски. Една-единствена грешка, едно залитане, и щеше да го преследва до последния му ден. Ако можеше да прави нещо друго, освен да преподава, вероятно вече нямаше и да е учител. Но не можеше. А в малкия град петното оставаше завинаги, петното на любовчията, кръшкача, заради който се разбиват семейства. И всичко това заради един училищен банкет и едно лошо пиянство. Но той сам си беше виновен. Може би жена му щеше да му прости, ако не беше се вдигнал такъв шум, че чак и местния ежедневник написа. “Ученици снимат двама учители на калъп в тоалетната”. Снимката, грозна, мътна, но на която ясно се различаваха двете стреснати физиономии, смъкнатите панталони, голият му задник, се разпространи като пожар в интернет. И жена му, и децата му се отвратиха от него. Той самият се отврати от себе си. 3 години по-късно все още не можеше да си прости и може би затова се примиряваше със самотата и отчаянието. Приемаше ги като наказание, съвсем заслужено при това. Поне все още имаше работата си, защото и това щеше да изгуби, но покаянието му беше толкова очевидно, че директорът го съжали и не поддаде на общественото мнение.
И ето, сега се появи Нина. Щастливо омъжена, с хубава работа някъде из София. Знаеше, че няма да участва в организирането на среща на випуска, но защо да не изпие едно кафе с нея?
Срещнаха се в едно от десетките малки кафенета край реката. В сумрака на привечерта, лицето й му се стори като на ученичка. Годините не бяха оставили и следа върху него, само косата й беше по-руса отпреди. Не носеше червило и усмивката й отново му напомни онези топли устни върху неговите. Първоначалната му неловкост бързо се разсея. Нина говореше уверено и се държеше като зряла жена, в контраст с все така хлапашката външност. Йоан беше забелязал тази способност на ученичките си на 17 да изглеждат на 30, а след 30 да изглеждат на 20. Не можеше да си обясни как го постигат и дали изобщо е търсен ефект. Точните науки никога не бяха му помогнали да разбира жените по-добре. Те, за разлика от него, го разбираха отлично. И Нина скоро беше съвсем наясно не само, че г-н Тодоров няма да й помогне за срещата на класа, но също така и че му въздейства по правилния начин. Както и, че той няма да се осмели на първа стъпка. След кафето изпиха по едно малко питие и станаха да се поразходят край реката. Йоан беше щастлив, че Нина не зададе нито един въпрос за семейното му положение, нито за скандала. Не говореше много и за себе си. За сметка на това надълго и широко си побъбриха за доброто старо време, разказваха си разни смешни истории и анекдоти за колегите му, за съучениците й. И докато крачките уж случайно ги водеха все по-навътре в парка, думите ги връщаха във все по-пикантните случки от миналото. Сякаш и двамата знаеха докъде ще доведе това, когато се спряха под стария бряст.
– А помниш ли… – гласът му звучеше глухо и някак колебливо. – Дали помниш тогава, когато бяхте избягали от лагера… И аз те намерих на плажа…
Тя кимна. Не виждаше усмивката й в мрака, но беше сигурен, че е на устните й. Не смееше да посегне, тя първа протегна ръце, както тогава.
– Помня. – каза преди да го целуне. Този път не беше пияна.
Срещаха се още няколко пъти в дома му. Почти не говореха след първата вечер. Тя идваше, с тихи стъпки се изкачваше до третия етаж и драскаше на вратата, той отваряше и я грабваше в ръцете си. Не можеше да повярва на щастието си, разтваряше се в младото й стегнато тяло, без никакви задръжки, без умора, без мисъл, без планове, без вина. Нина оставаше почти до сутринта, когато се измъкваше отново в мрака, оставяйки го изцеден от щастие, и си тръгваше без дума, за да се върне отново на следващата вечер. Не знаеше колко дни са минали така, защото живееше само за тези нощи. Една сутрин тя го целуна и тихо промълви: “Днес си заминавам за София, ще ти пиша”. Той скочи, внезапно разсънен, опита се да я хване за ръката, да я задържи, но тя просто допря пръст до устните му и си тръгна.
А после изчезна. И от социалните мрежи, и от живота му, сякаш никога не я е имало. Опита се да я намери, писа до приятели в София и дискретно разпита за нея, потърси дори родителите й. Единствената информация, която успя да изкопчи беше, че са заминали със съпруга й за Германия. Посрещаха го студени погледи и затворени, плътно стиснати устни.
Минаха три години преди да я види отново. Мерна в гръб жената, която буташе количка с малко дете и нещо в походката, в начина, по който отметна коси, му се стори познато. Тя беше. Понаедряла и някак посмачкана, но разтуптя сърцето му по същия начин. Хукна след нея, овладя се, забави ход и я настигна с нормална походка и възпитана усмивка, както човек се държи с не много близък приятел, когото отдавна не е виждал.
– Нина?
Тя се обърна рязко. Изражението й се смени за части от секундата от объркване, дори страх, през радост, докато
заеме неутрална усмивка, не много различна от неговата.
– Здравей, Йоане.
Какво можеше да й каже всъщност? Трябваше ли да се преструва, че не му е липсвала, че не се е питал какво се случи? Как се очакваше да се държи с една явно щастлива млада майка, която е обърнала живота му преди 3 години и го е накарала макар и за малко да повярва, че отново може да бъде щастлив? Тази вечна загадка – жената. Нямаше смисъл да се преструва, беше ясно, че няма шанс с нея. Свали маската на приятелска учтивост.
– Защо постъпи така с мен, Нина? Защо го направи? Да, знам, че не си ме лъгала, не си ми обещавала нищо. Осъзнавам го. Но аз те търсех, и разпитвах за теб. Обеща да ми пишеш, поне това да беше направила. Да беше ми казала, че съм един малък флирт, една свалка и нищо повече. За бога, по едно време си мислех дори, че мъжът ти е разбрал и те е накарал да заминете за Германия.
Усмивката на лицето й изчезна още първите му думи. Тя наведе очи, прехапа устни, лицето й отново му напомни за онази ученичка преди 20 години. Детенцето, което дотогава не беше поглеждал, сякаш почувства, че майка му се притеснява и изплака. Беше бузесто малко човече с огромни сини очи, ококорено също като дъщерите му. Явно всички деца имаха едно и също наивно щастливо изражение. Йоан кукна до количката и започна да прави смешни муцунки, за да го успокои. Детето се разсмя и отново му напомни за дъщерите му преди време.
– Момченце ли е? – попита той.
Нина кимна. Все още мълчеше. Йоан се изправи и сякаш стана още по-висок до нейната дребна фигура.
– Извинявай, че те нападнах така. – каза той. – Не бях прав. Не си ми длъжна с нищо. Бъдете щастливи.
Тя го спря преди да се отдалечи.
– Йоане. – звучеше сякаш ще се разплаче. Обърна се към нея.
– Не съм ти длъжна. И все пак заслужаваш истината. Ще ти я кажа, но знай, че и ти не си ми длъжен.
Отидоха рамо до рамо до същото кафене. Тя буташе количката, той се закачаше с детето.
Поръчаха си кафе, тя взе и биквитена торта за малкия. Разказа му всичко, докато го хранеше с лъжичка в устата. Погледът й беше вторачен в малкото, пъргавите й ръце едновременно бутаха парченца торта, забърсваха розовите бузки и дрешките, и не спираха да се движат, докато устните й изричаха немислима история. Съпругът й, любовта на живота й. Мечтата му да има дете, невъзможността да създадат живот, няколко инвитро процедури, неуспешни, после ракът му.
– Не те потърсих с тази идея. – му каза тя накрая. Лъжичката беше спряла да пътува от чинията до детските устни, погледът й вече бе вперен право в очите му. – Не искам да си мислиш, че съм те използвала. Не, исках да си поговорим за едно време, за онези безгрижни времена. Тогава бях малко влюбена в теб и изведнъж ми се прииска да се върна назад, да съм онази хлапачка отново. Не съм го планирала. Просто така се случи. И исках да ти се обадя, но всичко се случи толкова бързо и не знаех как да ти кажа. Терапията тук едва не го уби. Затова продадох имотите на нашите. Заминахме за Германия, за да се лекува там. Детето се роди там. Той беше толкова щастлив, че ще остави нещо след себе си, така и не му казах…
Гласът й затихна в хлипане. Йоан не знаеше какво да каже, хвана ръката й.
– Моите съболезнования. – отрони накрая.
Тя кимна. Сдържаше сълзите си, защото детето я гледаше като хипнотизирано, личицето му огледално отражение на нейното.
– Сега сме си само двамата. – усмихна се тя. Малкият също засия.
– Много е сладък. – каза той. – Как се казва?
Тя въздъхна и се изправи.
– Йоан.
Уравнението, проста математика и елементарна физика, само се реши в главата му, докато я гледаше как се отдалечава. Хукна след нея малко преди да се скрие зад ъгъла. Късно, но все пак навреме.
Последни коментари