Беше 7-месечно бебе, когато я оставиха в къщата на баба ѝ и още с нощния влак заминаха обратно в далечния си град нейните родители. Там живя с нея до 18-годишна, до деня, в който старата жена заспа завинаги на един стол в градината, с лице към слънцето и блага усмивка.
Години по–късно си спомняше как в следващите дни влизаше от стая в стая, оглеждаше пустотата им, луташе се в спомени и тревога какво ще е оттук нататък, хаотично ровеше във вещите ѝ, търсеше отминали дни и живот в тях, но истината беше една – нея вече я нямаше.
Пощенският плик без марка и с изписани отгоре име и адрес намери случайно именно в онези трескави дни. С любопитство го отвори, но вътре нямаше нищо. Така или иначе до вечерта реши – на другия ден заминава.
Във влака за тъгата по дома и баба ѝ пръв напомни гладът, но тя бързо прогони спомена – тихите сутрини с чаша мляко до прозореца в кухнята останаха в миналото. Почти цял ден пътува и по тъмно пристигна в родния град, който съвсем не ѝ беше роден, защото всичко негово се изписваше чуждо в собствената ѝ картина.
Казваше се Роза.
През по–голямата част от детството си се чувстваше самотна и нецяла, разполовена отвътре между мъката и мечтата по своята майка, която не помнеше и благодарността към баба си за грижите и обичта. Често я умоляваше да отидат в големия град, тя ѝ обещаваше, но така и не отиваха. Никога не получи отговор на въпроса защо родителите ѝ не я потърсиха цели 18 години, а и във времето беше спряла да пита.
В онзи странен ден почука с блъскащо в гърдите сърце и потни длани, беше почти готова да се откаже и да избяга, но въпреки страхът стоеше там с подкосени крака и глава, в която мислите се въртяха отчаяно. Изведнъж в рамката на вратата се показа жена, слаба, висока и с коса, сплетена на дълга плитка, хвърли ѝ поглед, в който Роза не прочете нищо.
– Влизай и затвори след себе си – това ѝ каза.
Обърна гръб и потъна в тъмното на коридора, а Роза побърза да влезе след нея.
– Седни, седни – посочи с очи към стола.
Настана мълчание, а на Роза сърцето щеше да падне на пода и да се затъркаля като котка в краката ѝ
– Гладна ли си – попита жената и веднага с досада добави – и да си гладна тук няма много храна.
Гладна беше като улично куче. И уплашена беше, и уморена. Обаче каза – не съм.
Майка ѝ не се оказа това, което мислеше за нея. Първо, представяше си я по–красива. После, очакваше, че ще плаче и ще се разкайва от вина, задето не я е потърсила толкова години, но тя и дума не обели, а когато я попита – защо никога не дойдохте, само сви рамене.
От тогава минаха 20 години.
Днес сутринта я намери умряла. Дойде рано, нямаше я в кухнята, викна ѝ от коридора, после влезе в стаята и я видя – тихо като птиче лежеше в леглото си и Роза изведнъж разбра – отишла си беше. Седна там, на стола до нея, и спомените я завъртяха.
В началото не бяха близки. Онази първа нощ майка ѝ я заведе в една хладна стая, посочи леглото – тук ще спиш, и я остави сама. Роза и за миг не заспа, едва дочака сутринта.
Имаше да я пита много, да иска сметка за дългите дни, в които чакаше да дойдат двамата с баща ѝ – как седеше на прозореца, коленете ѝ изтръпваха, а челото ѝ се изглаждаше като парче лед от натискане в стъклото, искаше да разкаже за всичко това, да я обвини. Но майка ѝ правеше чай, сядаше на своя стол, кръстосваше тънките си крака, изнесла тяло настрани, гледаше замечтано и започваше да говори за себе си. Разказваше за някакви хора, за книги и музика, споменаваше имена и дати, които не говореха нищо на Роза.
Много се ядосваше, нетърпеливо я слушаше и щом тя млъкнеше да си поеме дъх, веднага изстрелваше въпроси.
– Къде е баща ми? Защо никога не дойде, защо не ми написа писмо?
Но майка ѝ просто седеше там и пиеше проклетия чай, а въпросите на Роза се разпиляваха в мълчанието ѝ. Не я наричаше мамо, нито тя се обръщаше към нея по име. Веднъж обаче я чу да казва – Обичам рози, любимото ми цвете – и Роза я изгледа с любопитство.
Първите седмици беше наистина трудно. Роза се опитваше да я приеме, да я разбере, да намери връзката между нея и себе си, постоянно търсеше прилики и щом ги намереше ги отричаше, а после продължаваше да търси. Слушаше я как говори, дебнеше я с очи.
– Майка ми беше студена към мен. Детството ми мина самотно, все се опитвах да я накарам да ме обича, но накрая разбрах, че тази любов не се печели. Или я имаш, или не.
– Баба беше моя свят – казваше раздразнено Роза – Тя ме отгледа. Обичаше ме.
– Е, явно да – отговаряше драматично майка ѝ и поглеждаше към Роза с големите си очи – явно си била нейното момиче.
– Виж, не бяха така красиви дните ни. Аз често плачех и питах за вас, а когато тя ме успокояваше, ѝ крещях, че я мразя.
Но сега майка ѝ беше мъртва, и бяха минали 20 години.
Когато дойде в града, Роза живя известно време с нея, после срещна Максим, премести се в апартамента му, разбираха се, беше им хубаво заедно, на следващата година се роди Лин, животът ѝ беше динамичен, плътен, харесваше го, чувстваше се изпълнена и дори щастлива. С майка си се виждаше доколкото времето и многото задължения позволяваха. Някак се примири с онези 18 липсващи години, ходеше в къщата при нея с детето си, дори започна да ѝ казва мамо и можеше да се закълне, че на моменти майка ѝ обича Лин.
Погледна към восъчно бледото лице и въздъхна.Трябваше да се погрижи за погребението, да уведоми за смъртта ѝ. Прерови в шкафа с документите, намери стари снимки, сметки и билети за влак, картички и няколко купчини писма, завързани в малки пакети, после личната ѝ карта, взе я и отново седна на стола. Мъчно ѝ беше, бяха започнали да се разбират, щеше да ѝ липсва да идва тук, трябваше да обясни и на детето. Погледна разсеяно в личната карта, снимката с острия нос и драматичните очи, под нея името.
Вгледа се невярващо. Маргарита. Така пишеше там. – Но майка ми не се казва Маргарита.
Нито бащиното ѝ име и фамилията бяха тези, които пишеше на картата. Роза скочи и се завъртя безсмислено в кръг. Погледна мъртвата жена, сякаш да я попита, после изведнъж, като насън, краката ѝ я отведоха в онази стая, която беше нейна няколко години, започна да рови в книгите, оня плик със сигурност още беше там, събори всичко на земята и го намери, втренчи се в адреса, отвътре я блъскаше парещо убеждение, че преди 20 години е сбъркала къщата, че е попаднала на друго място в комичен парадокс и нелепо недоразумение.
Адресът беше същият.
Върна се обратно при мъртвата жена. Седна на стола, не знаеше какво да прави, да се обади на Максим, да, трябва да каже на мъжа си. Държеше плика и го мачкаше в ръцете си, глупаво се втренчи в буквите – името на майка ѝ и точно този адрес, стисна го и той се разтвори в островърха дъга. Вътре имаше малък лист. Сгънат на две и толкова тънък, идеално прилепнал към стените на плика.
Извади го, думите бяха изписани с наивния почерк на баба ѝ.
Мое дете. Вече съм стара и често си мисля, че времето пред мен е все по – малко. Неотдавна разбрах, че майка ти е продала къщата, в която живееха с твоя баща още в оная година, когато те остави в дома ми. Веднага след това е заминала неизвестно къде, може би с него, никой не знае. Дълги години ѝ пишех всеки месец, изпращах писма, в които разказвах за теб, молех я да дойде, слагах твои снимки, на които си бебе, а после голямо момиче и се надявах да я видим един ден. Но тя не дойде. Не зная и до днес къде е. Зная само, че ти си най–важна за мен. Не отивай в онзи град, тук е твоят дом, знам че искаш, но там няма да намериш никого. Обичам те.
Роза гледаше писмото, което баба ѝ беше сложила в този адресиран към майка ѝ плик, а всъщност беше за нея самата, за Роза, гледаше жената, чийто живот беше спрял в голямото легло и беше сигурна, че ей сега този кошмар ще свърши и ще се събуди в собствената си спалня.
Скочи от стола и зарови в документите. Вече знаеше от кого са старателно завързаните писма. Отвори едно и видя своя снимка – Роза на 12, застанала срамежливо пред обектива – нашето момиченце е вече умна и красива госпожица.
Погребаха Маргарита тихо и без никакви близки хора. Когато всичко свърши, Роза се върна в къщата и взе изписаните със ситния почерк на баба ѝ пликове, пълни с историята на цялото ѝ детство. Ключа пусна зад една саксия в градината и си тръгна. Минаха няколко месеца и я потърси адвокат. Донесе нотариален акт на нейно име и писмо.
Мила Роза, казвам се Маргарита.
Последни коментари