Разказ, получил най-голяма подкрепа в предизвикателството #конкурсНоември на „Читателите препоръчват“
От всички деца в селото Страхил най-много мразеше проклетия старец. Все гледаше да му навреди. Я ще отвърже козата, я ще подплаши кокошките , ще счупи някой прозорец…
Дядо Кольо търпеше стоически всички злини. Свъсил вежди, поправяше стореното и дума не обелваше.
Страхил живееше с баба си. Слабата, мургава старица много го обичаше. Бдеше над него като орлица. Но на Страхил това не стигаше. Липсваше нещо, той не знаеше какво, но тази липса се беше загнездила в него и мира не му даваше.
– Разкажи ми за мама, бабо. Всичко ми разкажи, отначало.
И Мария започваше да разказва. Майка му била най-хубавата в селото, най-умната.
Отишла да учи в града, залюбила се с Огнян, баща му. Родителите му не я искали, но той я обичал и щял да я вземе за жена, ако не се беше случило нещастието.
За нещастието Мария не разказваше.
“ Ще му кажа, все някога ще му кажа, но не сега“ – мислеше си тя и продължаваше: – И после се роди ти, най-ревливото бебе в цяло село. Майка ти много те обичаше, много! Не се отделяше от теб. Когато се разболя, ми заръча да те гледам, да те изуча…Защо така, бе , Страхиле? Защо?“ въздъхваше Мария, докато галеше вече спящото дете.
Страхил се събуди по тъмно. Облече се набързо и тихо се измъкна.
Не му стигаха пакостите из двора на Кольо. Днес беше решил да влезе в къщата.
От месец наблюдаваше старика. Всяка вечер се промъкваше, заставаше до прозореца и дебнеше. Кольо залостваше вратите, палеше печката. Сядаше до скрина, отваряше най-горното чекмедже, вадеше намачкан лист, гледаше го и плачеше.
“ Плачи, плачи, дъртако! Малко ти е! Ще те науча аз теб! Само почакай! „
Не знаеше Страхил откъде е тази омраза. Не помнеше и кога започна.
Може би, ако старецът беше казал нещо, ако беше реагирал някак, Страхил щеше да спре отдавна. Но той само мълчеше, гледаше надолу…А това още повече влудяваше момчето, кръвта му кипваше и злото само идваше – неканено, непоискано, безпощадно.
Надзърна в плевнята, Кольо доеше кравите. Забърза към къщата. Въздухът беше натежал.
Нощта отстъпваше пред прохладата на утрото, някъде изкукурига петел, измяука подплашена котка, а Страхиловото сърце щеше да изхвръкне.
Влезе в стаята, бавно отвори горното чекмедже на скрина и извади намачкания лист.
Ръцете му трепереха, разгърна листа и зачете:
“ Скъпи татко,
някой ден ще ми простиш, че не те послушах. Греховна беше тази любов, знам! Греховна бях и аз, че повярвах на думи. Но го обичах, татко! И му вярвах, татко! Много му вярвах! Защото го обичах, татко! Защото го обичах! Имам две заръки към теб, татко! И в името на Бога те моля да ги изпълниш. Детето да се казва“Страхил“, да се боят от него болестите и да го дадеш на леля Мария да го отгледа. Тя е добра жена, татко! Бездетна и добра! Знам, че ще го обича! Обича мен, ще обича и него. Децата имат нужда от ласка, от женска ръка да ги докосва, докато са малки. И ти ще си до него, татко! Ще си до него! Ще го гледаш как расте и възмъжава. Когато порасне, искам да му кажете всичко. И за Огнян му кажете, че подир мен на друга се е врекъл и вдън земя потънал. Той ще разбере, татко! И ще прости! Ако е лош, ще се промени! Трудно се расте без майка и баща. Душата се обърква, лута се….но ще прости! Кажи му, че го обичам!
Много го обичам! Много!
Твоя дъщеря Мона“.
“ Кажи му, че го обичам! Много го обичам! Много!“ отекваха думите, а детското сърце мълвеше:
„Обичам те, мамо! Много те обичам! Много!……
Страхил мъчително преглътна буцата в гърлото си и вдигна поглед нагоре. Пред него стоеше Кольо с ведро мляко в ръка.
– Аз ще кипна млякото……, дядо. – прошепна той, докато сълзите му напираха.
– Прости ни, сине! – промълви старецът и подаде ведрото към момчето.
Последни коментари