Светът е на една интернет-ръка разстояние и въпреки всичко е ужасно дистанциран. И в тази динамика, театърът продължава да ни припомня кои са ценните ценности, кои са истинските ни личностни кошмари, кога пренареждаме приоритетите си в обърната пирамида.
На сцената нещата успяват, дори завоалирани и напъхани в определен сюжет, да станат кристално лесни за осъзнаване. Има пиеси, които някак естествено случват осъзнаването.
„Времето е спряло“ на Ивайло Христов е именно такава – пиеса размисъл, пиеса бунт. Пиеса въпрос – къде е границата между моралния дълг към човечеството и личния дълг към самия себе си. Къде спираш времето? Можем ли да спасим света, заснемайки го, разказвайки за ужаса, който го раздира? Можем ли да спрем времето, спасявайки го?
„Ако си лишен от от чувствителност, няма как да преживееш катарзис„, а ако притежаваш чувствителност единствено към трагичния ритъм на света?..Тогава?! „Все едно да се чукаш със световната мъка“ .
В главните роли виждаме майсторските изпълнения на Пенко Господинов, Пламен Сираков и удивителните Кристина Янева и Даниела Стамова. Историята е простичка – фоторепортери, завърнали се от огневата линия. Тема на пръв поглед с леко политизиран привкус, но погледната в дълбочина – интимно лична. Защото именно най-добрата проверка за личността е времето, в което живее. Сблъсъкът на света вън със света вътре изважда от човека неподозирани емоции.
Американският драматург Доналд Маргулис съчинява пиесата „Времето е спряло“ докато пътува в метрото. На един дъх, като първата мисъл е -мансарда. Една мансарда и много житейски въпроси
„Войната повтаря живота, само че в други мащаби“ – това е реплика от постановката, която българският зрител може да види на сцената на театър 199.
