Животът ми с теб/Ава Тулипина

Циганското лято се буташе пред зимата с лъжовно  слънце, а на Райна ѝ идваше да пусне капаците на къщата и като мечка да се зарови в завивките за дълбок сън до пролетта.  

„Как мразя зимата“ –  Въздъхна с досада и се дръпна от прозореца.  

Погледна към леглото.  Никола спеше, изпънал почернялото си тяло. Сънят му на доволен от себе си човек я накара да се усмихне.  Отиде в кухнята и сложи чай. Започна бавно да приготвя закуска, а мислите ѝ се завъртяха към изминалата нощ.  Още не беше заспала, когато чу шум. Първо ѝ се стори, че котката усети  мишка и потръпна отвратено- никога нямаше  да свикне с противните им меки телца, дето пробягваха като сенки по ъглите в двора или долу в зимника.  

Котката измяука и Райна се зави през глава. До нея Никола спеше и дишаше леко.  Затвори очи и потъна в ритъма на неговото дишане. Унесе се и пред очите ѝ се затъркаля някакво поле, в далечината гора, после макове, много макове встрани от пътя.  Шумът я стресна и подскочи така, че цялото легло се залюля. Погледна бързо към Никола, спеше си той, а навън котката пак се разпищя и Райна отметна завивката. Студено ѝ стана, ядоса се на себе си, тръгна бързо по коридора и отвори външната врата. Погледът ѝ прерови в ниското да открие  тая проклетия черната, но видя два мъжки крака и бързо вдигна глава.  

Непознат мъж стоеше пред нея и  държеше котката на ръце. 

– Тази – каза той и посочи с очи към ръцете си, а гласът му  сякаш погали Райна по косата и тя се заслуша в мелодията на тембъра – тази хубавица, скочи преди малко на леглото ми. Полежа там две минути и дойде при мен на масата.

 Райна се засмя.  

– Да бяхте преспали заедно, че да не мръзнем всички посред нощите.  

Мъжът се усмихна и пусна котката на земята, а тя се заумилква в краката му. Поотупа си ръкавите и отпред на гърдите ризата, а копчетата издрънчаха тъй тихо, че на Райна ѝ се сви сърцето.  

После, докато лежеше в леглото и се потапяше в дълбокото на съня си, оня мъж ѝ беше пред очите и тя го засънува неусетно.  

– Имаме нов съсед – каза Никола и духна в чашата си с чая – вчера се е нанесъл. Купил е къщата миналата седмица заедно с обзавеждането. Видях го пред портата и се заговорихме. Каза, че ще запази всичко, само книгите искал да дари на читалището.  

Райна седна с кафето си до него и той я целуна по носа.  

– Какво ще правиш днес – попита я и пак духна в чашата.  

Тя отвърна, но той не я чу, загледан във вестника, очите му бягаха по страниците и Райна го погали по ръката. Вдигна глава, усмихна ѝ се – обичаше я той, вече 3-та година всеки ден доказваше любовта си. Как само остана с нея въпреки всичко, въпреки цялото си семейство, майка му и баща му, намеците на хората, че е със 7 години по – голяма от него и не може да има деца. Райна въздъхна и отпи от кафето.  

В малкия град всичко се знаеше. Беше живяла с бившия си мъж 10 години, омъжи се за него едва 25 годишна, хората ги познаваха, разглеждаха ги под лупа, после той я остави, ожени се за онази другата и тя му роди дете още същата година, а Райна се смачка от обида и тъга.  

Никола я запали за нов живот. Срещна го случайно – правеха ремонт в читалището, тя работеше там в библиотеката, той идваше всеки ден с работните си дрехи, млад и усмихнат, толкова хубав, неусетно още на първата седмица тя започна да му носи кафе и храна за обяд, а той я търсеше постоянно, оглеждаше се в очите ѝ и един ден призна – Влюбен съм в теб. Искам те.  

– Ще отида да попитам съседа за книгите – раздигна масата и се загледа в Никола.  

Усмихна ѝ се и поклати глава.  

– Кажи, че аз съм ти казал.  

Ябълки наредени на прозореца до голямото легло. Ябълкова миризма. Чаршафите изпънати до последно, дъските скърцаха под краката й.  

– Боян се казвам аз – гласът му изпълни стаята.  

Райна обърна глава към него. Носеше книгите в огромната си прегръдка остави ги на масата в кухнята и пак се върна в стаята с голямото легло. Взе още книги, бяха подредени до  стената на високи купчини.  

– А ти?  

– Какво аз – сепна се тя и го погледна в очите с въпрос – какво?  

– Как се казваш – позасмя се той 

– Райна. Райна – приближи се до прозореца – много е мило, че даваш книгите за читалището.  

– Не ми е до книги вече. А и като  гледам, повечето съм ги чел 

– А до какво ти е – спря синьото на погледа си върху него тя.  

Той застана срещу нея, задъхан беше леко и с поне две глави по-висок, тялото му едро и изправено, косата посребряла на слепоочията, но гъста и здрава. Райна загледа ръцете му – големи, хубави, умни. Художник. Картините бяха навсякъде, а миризмата на терпентин се смесваше с ябълковата.  

– До истински живот ми е . 

Взе най–голямата ябълка от прозореца, излъска я в ръкава на ризата си – Златна превъзходна, заповядай.  

– Ще оставя тези книги тук – каза го решително и се засрами, но продължи – ще дойда утре и ще подбера заглавия за мен, ще си ги взема вкъщи, а другите ще занесем в читалището. Става ли?  

– Става – Боян се засмя – дори е чудесна идея.  

Зимата дойде, зае упорито и уверено отреденото ѝ място. Валеше дъжд, редуваше се с мокър сняг, мъглата лягаше върху градините от сутринта и натискаше вече месец всичко под себе си.  Райна ходеше всеки ден у Боян. Вечер правеше любов с Никола, гледаше го как спи, сутрин му слагаше закуска и после тичаше в студа към читалището. Часовете летяха, бързаше да приключи и още на обяд занасяше вълнението и желанието си при Боян.  Влизаше бързо, той никога не заключваше, сваляше палтото и ботушите, колко беше топло вътре, как миришеше на онези миризми, които създаваха картини, той я чакаше, тя знаеше това, поглеждаше я без да каже дума, прав пред статива си и се усмихваше с тази негова усмивка легнала в гъстата му брада. В първите дни само седеше, не смееше да стане от стола си, да не е нахална, да не му пречи на работата, избра си някои книги, другите занесе в читалището, но после пак идваше, влечеше я, а и той не се възпротивяваше. 

  – Когато бях млад, все си мислех, че можем да променим хората по наш модел. После разбрах, че най–хубавото на живота е в различията.  

– Аз цял живот въвличах другите и себе си в любов, заради самата любов. Никога не съм обичала истински – Райна се засмя тъжно и махна с ръка пред очите си – какво рисуваш?  

– Искам да те нарисувам – гласът му сякаш свали дрехите ѝ и тя някак очаквано чу – без дрехи. Гола.  

Вечерта дълго не можа да заспи. Представяше си как седи гола на онзи стол, в топлото на стаята, в топлото на очите му.  

Наближаваше Коледа, Никола беше много щастлив, чакаха го 2 седмици отпуска, радваше се като малко дете, че ще си бъде вкъщи с нея.  При Боян пристигнаха хора, улицата се напълни с коли, вечер до късно светеше и Райна се молеше всичко това да свърши и да си „да си ида вкъщи“ – каза един глас в нея и тя потръпна. През деня беше лесно- готвеше и излизаха с Никола, но вечерите едва минаваха, затискаха я с нежелание да говори, бодяха я с очевидното –  

Влюбена съм в Боян, влюбена съм в Боян.  

После Коледа мина като сън, гостите му си отидоха, видя ги как се качваха в колите си, едната вечер Никола пи много, заспа тежко от рано и Райна отиде при Боян. Както си беше по домашни дрехи и едни чехли притича в снега, отвори вратата и влезе.  Той седеше до масата и като я видя се изправи.  

– Хей, хей, ще замръзнеш – ела, ела.  

Трепереше цялата, но не от студ.  Занесе я на ръце в стаята с голямото легло.  Ябълките светеха като луни на прозореца, миризмата им влезе в дъха му, в кожата ѝ, в думите им.

Търкаляше се зимата и се изтъркаля до края си.  От 6 месеца живееше така между двамата мъже, между двете къщи.  

Ела при мен, Райна. Ще заминем заедно, далече, ще се грижа за теб. Не мога, не мога, длъжна съм на Никола, той не ме изостави, той ме обича.  

До миналия четвъртък. Събуди се, беше тъмно. Изведнъж си спомни, че пиха вино с Боян, после в голямото легло, целувките му, любовта им и тя заспа там в прегръдките му. Скочи уплашена, Боян спеше до нея. Грабна дрехите си от стола, въздух не ѝ остана, не трябваше да го допуска, Никола се е поболял от тревога, той не заслужава това, излезе от къщата и хукна. Навън спря и невярващо се огледа. Нямаше съседски къщи – гора в далечината, а около къщата поле, макове от двете страни на пътя, десетки макове.  

Обърна се и видя Боян на вратата, държеше техния син на ръце.  

Сънувах сън, Бояне.