от дълбините - разказ от Бойко Бонев

От дълбините

 Старецът бавно крачеше по брега  на езрото. От време на време се спираше задъхан и избърсваше с ръкава на черното си, окъсано сако ситните капчици пот, стичащи се по небръснатото му лице. После наместваше омачканата си шапка и впиваше очи в искрящото езеро. Погледът му се плъзгаше по тинестия бряг, леко полюшващата се тръстика и зеленикавата водна повърхност, над която се стрелкаха комари и водни кончета. Той обиколи част от езерото и свърна по една от алеите на градския парк. Намери свободна сенчеста пейка и уморено се отпусна на нея. После свали шапката от главата си и внимателни я остави до себе си. На отсрещната страна на алеята седеше млада жена с книга в ръка.Тя вдигна глава от своето четиво и изгледа  дрипите му с отвращение. В отговор той и се усмихна, опитвайки се да придаде на лицето си приветлив вид. Младата жена затвори припряно книгата си и бързо се отдалечи.Старецът я изпроводи с очи и се усмихна тъжно.

            – Напомня ли Ви за някого?

            Неочаквано прозвучалият въпрос го стресна и го накара рязко да извърне глава по посока на гласа. Погълнат от своите мисли, той въобще не бе усетил кога хлапето се бе доближило до него. Момчето не беше на повече от десет години. Кестенявата му коса бе силно разрошена и дългият му перчем  бе паднал над неспокойно премигващите очи. Бялата фланелка, с която беше облечено, бе измърляна с черни и зелени петна, а по тънките му бели крачета личаха множество белези и драскотини.

            Хлапето бе застанало до стареца и съсредоточено се взираше в лицето му.

            – Здравей, момче! На възраст като моята на човек не му остава нищо друго освен да си спомня малкото хубави неща, които е преживял.

            – С всеки ли става така? Искам да кажа… и аз ли един ден  ще седя на някоя пейка и ще мисля за миналото?

            Старецът се взря внимателно в детското лице.

            – Точно така, момче. Виждаш ли, още с раждането си човек попада под властта на времето. През първите години от своя живот той лети волно като мушица- наслаждава се на своето съществуване. Към осемнадесетата си година, а често и много по-рано, той се сблъсква с истинското страдание и истинската болка. И тогава какво прави той? Запоява да търси щастието си. Понякога го намира, но в повечето случаи всичко, на което се натъква се оказва химера. Човек се оказва здраво оплетен в мрежата на времето и това е неговия край. Умирайки на него не му остава нищо друго , освен да си спомня.

            – И при Вас е така,  нали? Сигурно боли ужасно да знаеш, че нямаш повече шанс.

            Старецът сниши глас и като се наведе над момчето, прошепна в ухото му:

            – Аз знам къде е щастието. Някога го притежавах, но бързо му се наситих и го погребах. Виждаш ли езерото – старецът сложи ръка върху рамото на момчето и го завъртя с лице към водата – То е там, на дъното и ме вика. Някой ден ще излезе на повърхността и отново ще бъде мое. Аз просто трябва да обикалям езерото и да го чакам. Дали ще бъде днес, утре или след година – не зная…

            Старецът млъкна и отново се взря в лицето на момчето. Загложди го любопитство. Прииска му се да разбере как бе приело казаното от него. Беше чувал от много хора и бе чел в много книги, че един единствен миг е достатъчен, да промени живота на човека.Но сега, като се замислеше, не можеше да прецени коя бе онази пресечна точка, определила неговото битие. Дали това не бе фактът, че бе решил да остане в този неголям провинциален град? Той му бе донесъл както щастливи мигове, така и болка. Именно тук бе открил своето съкровище, но и тук беше загубил всияко.

            Тъничкото гласче на момчето го изтръгна от мислите му и той примигна неразбиращо.

            – Какво казваш, момче?

            – Трябва да си вървя. Скоро ще се стъмни, а трябва да си бъда в къщи преди осем. Довиждане.

            – Довиждане, малкият!

            Момчето се усмихна и като помаха с ръка, се отдалечи.

            Старецът постоя още няколко минути на пейката, след което нахлупи омачканата си шапка и напусна парка. Тръгна бавно по улица “ Сребърна”, която го изведе до центъра на града. От един магазин си купи кифла и бързо я изяде. След като свърши с вечерята си, се запъти към кръчмата “Златната лилия”. На входа се спря,  преброи малкото пари, които му оставаха и отвори вратата.

            Помещението, в което попадна бе тясно и полутъмно. Из въздуха се носеха облаци цигарен дим, които отчасти неутрализираха натрапчивата миризма на кухня и алкохол. Край дървените маси бяха насядали петнадесетина души, предимно стари хора и  на висок глас разискваха резултата от току-що завършилия футболен мач.

            Старецът се спря за миг, колкото да огледа присъстващите и се насочи към една празна маса. Келнерът го изгледа с безразличие, наля чаша евтино вино и небрежно му я подаде.

            – Какво, докторе, и днес ли го няма?

            Старецът не отговори. Всеки път, когато дойдеше тук, келнерът не пропускаше да се поглуми с надеждата му. Но той не разбира. Никой от тези тук не разбират. Щастието изисква време. Време и търпение. А старецът е търпелив. Нали затова всеки ден обикаля това проклето езеро и се надява погребаното от него отново да изплува на брега…

            Навремето реши, че може да живее без своето съкровище. Остави го да потъне в езерото и го забрави, докато всичко около него не започна да се руши… И от тогава всеки ден в продължение на години той броди ден и нощ по брега, забравяйки всичко друго. Тъгата по изгубеното го разяждаше, не му даваше и  минута покой.

            Дълги години старецът лекуваше наркомани и това му носеше удоволетворение, въпреки че така и не можа да види напълно излекуван наркоман. Но всичко се промени, когато един ден, чувствайки особенно силно липста на съкровището, реши да опита и той. След като вземеше нужното, мъката почти изчезваше и спокойствие се разливаше из цялото му тяло. Старецът имаше чувството, че нежни ръце прегръщат душата му, а горещи устни я обсипват цялата с целувки. Мислите, които го тревожеха биваха изтласкани някъде назад, в глухите улички на съзнанието му. Сякаш ги поставяше зад стъклена преграда, зад която едва доловимо усещаше техните импулси.

            Лошото дойде, когато другите разбраха, Изхвърлиха го от болницата, порицаха го във вестниците и на нарочно организирани за целта събрания. Да спре развода беше невъзможно. Не помогна дори успешното лечение в санаториим.

            Старецът допи виното си, остави монета на масата и напусна кръчмата. Отправи се бавно към градския парк, където често нощуваше лете. Навън отдавна се бе стъмнило и алеите бяха пусти. Доближи до езерото и приседна на брега. Загледа се в потрепващата звездна повърхност и изведнъж се почувства страшно уморен. А каква жизненост излъчваше онова момче! Отново видя грейналото му лице и усети любопитството в погледа му. Старецът навед очи и се загледа в ръцете си. Опита се да спре треперенето им.

            И тогава, сред крякането на жабите и хорът на щурците прозвуча глас, който го накара да настръхне. Глас до болка познат, глас очакван толкова години, глас без който животът му бе толкова самотен. Той го зовеше и го обливаше с обич, на която никое човешко същество не би устояло. Ето, че наи-после мечтата му се сбъдваше. След толкова години на страдание съкровището отново бе изплувало от дълбините. Трябваше само да протегне ръка и да го извади.

            Старецът нагази във водата. Гласът от дълбините замлъкна, а над езерото остана да се носи само музиката на нощта.

1 Comment

  • Браво! Великолепен разказ!
    Пожелавам успех и напред в трудния път на творчеството!

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *