Как дивата Марта, дъщерята на Пролет, се усмихнала

В едно малко селце, сгушено между четири планини, живеела чудно красива девойка на име Марта.Косите й били по-златни от слънцето, кожата й – по-бяла от заснежените планински върхове, страните й – по-нежни от нежни розови пъпки, а очите й, очите й били толкова наситено синьо-виолетови, че дивите теменужки й завиждали.
Красива била Марта, но и много своенравна. В селцето от години не се било раждало друго момиче, освен нея, затова  местните  я обожавали и се влияели от настроенията й. Когато Марта се усмихнела, птичките запявали в клоните на дърветата и цветята разцъфвали в градините. Когато се намръщела, духвал такъв вятър, че хората бързали да се приберат по къщите и да затворят плътно прозорците и вратите.
– Недей , Марте, не бъди такава – говорела й загрижено майка й Пролет. Не приляга на момиче да бъде диво и зло. Девойките трябва да бъдат деликатни и мили, фини и изискани.
– Остави детето на мира, жено! – сопвал се бащата на Марта – Сняг. Тя е точно такава, каквато трябва да бъде –дива като северния вятър и нежна като слънчево докосване.
Накрая на селото, в малка къщурка със сиви пердета, живеела  стара жена, от която всички се страхували, защото била известна със свръхестествените си способности. Едни я наричали „вещица“, втори „магьосвички“, а трети благославяли целебните й сили. Защото, освен че предсказвала бъдещето, приготвяла чудотворни лекове и отвари за любов.

Пролет много се тревожела за дъщеря си. Страхувала се, че опърничавият й характер отблъсква младите мъже и затова никога няма да се задоми. Не била далеч от истината.Всички момчета в селото се бояли от Марта, от тежкия й нрав и темпераментната й натура и никое от тях не смеело да я доближи на повече от 10 стъпки разстояние. Преди година, когато Марта била на 17 години, по време на селския събор, Януш-местен красавец, се хванал на хорото до нея и й прошепнал нещо в ухото. Марта така се разфучала и разбесняла, че цял месец хората не могли да излязат от къщите си, защото снегът ги бил затрупал чак до первазите на прозорците. От тогава никой не смеел да припари до нея, камо ли да я заговори. Гледали я отстрани, възхищавали се на красотата й и толкова.

Но времето минавало, Марта растяла и един ден Пролет, без да каже на мъжа си, отишла в колибата на гадателката. Понечила да почука, когато отвътре се чул гласът на старицата:
– Напразни са твоите страхове, Пролет. Господ те е дарил с прекрасно момиче -диво като северния вятър и нежно като слънчев лъч. Иди си у дома и не се тревожи. Ще минат десет дни и десет нощи и в селото ще дойдат двама странника. Единият ще дойде от север, а другият от юг. И двамата ще бъдат млади и хубави, и двамата ще бъдат силни и умни. Единият ще спечели сърцето на Марта. Но помни – не трябва по никакъв начин да се намесваш, защото ако Марта не избере сама, ако не послуша сърцето си, може завинаги да остане тъжна и зла.

Прибрала се Пролет вкъщи и зачакала. Минали десет дни и десет нощи и на единадесетия ден по обяд се извила буря, завалял силен дъжд, след това големи снежинки се изсипали от небето и земята побеляла. Тъкмо затваряла прозорците, когато на вратата се почукало и Пролет чула как дъщеря й отваря . Надникнала и видяла, че на прага стои един висок младеж, наметнат с бяла мантия. Конят му също бил бял като сняг.
– Мамо – казала Марта – този нахалник пита дали можем да му дадем нещо за хапване, за него и за коня му, защото  се изморили от дългия път.
Понечила Пролет да отговори, да покани младежа у дома, но си спомнила думите на старицата и затова рекла:
– както решиш, Марте, ти прецени. И храна имаме, и вода имаме и подслон-дал Господ-и за човека и за коня му
– как се казваш? – попитала Марта странника
– Феврис –отговорил той и добавил – моля те, пусни ме да вляза ще ти се отплатя богато
– Какво ще ми дадеш в замяна?-попитала девойката и открехнала още малко вратата.
– Затвори очи и ще видиш-казал Феврис – не се бой, няма да ти навредя, виждам че ти си смело момиче

Марта затворила очи и пред очите й започнали да се сменят картини.
Видяла селцето си – но малките кокетни къщички с червени покриви ги нямало. На тяхно място се издигали огромни блестящи дворци, заобиколени от високи огради и заградени от дълбоки ровове. Всички хора живеели от багато пребогато, но разделени едни от други. В центъра на селото се издигал най-големият замък-целият обсипан с диаманти.
Замъкът бил сякаш от диамантен лед. Отстрани се издигали високи кули, толкова високи,че върховете им се губели в сивите облаци, които като капак били похлупили селцето. Било красиво и блестящо, ледено красиво…
– Хареса ли ти? – попитал Феврис, когато момичето отворило очи
– Красиво  е – казало то – като една ледена приказка.
– Да – казал Феврис – а видя ли най-големия дворец?
– Видях го, кулите му бяха толкова високи,че се губеха в облаците…
– Това ще е твоят дворец, ти ще си Ледената Кралица, както се полага на красивата дъщеря на Сняг.
– А ти? – ти какъв ще си? – попитала Марта
– Аз ще съм твоят крал и вечен слуга – казал младежът и направил широк поклон почти до върховете на обувките на Марта.
Тя а-ха да отвори вратата, като изведнъж навън духнал топъл вятър, извила си вихрушка. Марта вдигнала  ръка, за да предпази очите си и когато я свалила видяла,че по пътеката към къщата върви друг младеж-висок и чернокос, наметнат със зелена пелерина.
– Добър ден, красавице –казал новодошлият – аз съм Апри и идвам отдалече. Дали ще се намери в твоя дом малко вода за мен и моя приятел – и младежът посочил към прекрасното черно животно, което било завързано на оградата отвън
– Извинявай, друже – обърнал се към него Феврис и Марта усетила ледения му дъх – но аз дойдох първи. Какво ще й предложиш в замяна?
– В замяна? Да й предложа?-учудил се Апри. Я погледни – тук има всичко
И в този момент Марта видяла,че всичко наоколо било покрито със зеленина, дърветата блестяли в розово –лилаво-бяло, поляните били изпъстрени с разноцветни цветя, а отвсякъде долитала песен на птички. Небето се синеело безоблачно, а слънчевите лъчи се вмъквали между спуснатите пердета. Изведнъж й станало леко на душата и лицето й озарила усмивка. Погледнала Апри и му казала:
– Това си ти, аз те познавам. Откакто навърших 15 години всяка нощ сънувам, че идва един младеж и кара сърцето ми да пее от радост. Заедно катерим планините, яздим коне, плуваме в буйните води на реката и се надбягваме с горските зверове.
– Да, Марта, това съм аз – казал Апри и навел дяволито глава, надявах се да ме познаеш. От три години тайно се вмъквам в сънищата ти и лудуваме заедно.
– Извинявай – обърнала се Марта към Феврис – но ще трябва да вървиш. Мини преди това през малката къща в дъното на двора –там ще намериш и вода, и храна. И благодаря ти, че искаше да ме направиш кралица, но аз съм едно обикновено селско момиче и всъщност-искам такова да си остана. Добър ти път!
Пролет, която чула целия разговор, се усмихнала широко и се втурнала към кухнята да приготви гозби за новия гостенин, който , по всичко личало, щял да остане задълго.

Вашият коментар