7:15. Нов ден. Ново начало. Всеки ден си повтарям едно и също: днес ще е различно, днес ще променя нещо. Иска ми се да вярвам, че мога, че заслужавам, че ще успея. Лежа по гръб, докато вцепеняващата болка отново нахлува в мен – още един ден без теб започва. Днес си обещах да бъда силна, вчера не успях. Прости ми. Знам, че трябва, но е толкова трудно. Ходейки по улицата се разминавам с безброй лица, с още толкова души. Чудя се, колко от тях изпитват моята болка; колко от тях са преживяли загубата на любим човек? Имах да ти казвам толкова много неща – за теб, за мен, за нас. Изгубихме много време да мълчим, да се пазим от любовта, от истината. Съжалявам за всяка пропиляна минута. Мисля, че всичко можеше да се случи много по – рано, дали нещата щяха да бъдат различни, как мислиш? Ти винаги казваше, че съдбата си знае работата, но аз не я разбирам сега, не я разбрах и тогава. Нима е честно това, което се случи с нас? Нима е справедливо? Да, знам, няма честност на този свят, но в моя все още има, или имаше до онзи фатален ден.
9:10. Стигнах в офиса. Включвам компютъра, а от монитора ме гледаш отново ти. Мина вече година, а аз все още не сменям снимката. Не искам или не мога…не знам. Страх ме е, че ако я махна ще изчезнеш… Знам, че те няма. Работя или поне се опитвам. Всичко ми се вижда толкова безмислено, сякаш живея нечий чужд живот.
12:00. Време е за обяд. Не съм гладна, не съм гладна от една година, просто се храня, защото така трябва за да съществувам. Съществуване. Това правя – съществувам, не живея. Всички казваха, че ще става по – лесно, че времето лекува. Времето не лекува, не става по – лесно. Всеки ден се боря на ново с мисълта, че те няма. Всяка сутрин си казвам, че това е ужасен кошмар, от който всеки момент ще се събудя. Но не се будя, не е кошмар.
17:30. Тръгвам си от офиса. Вървя бавно, за къде да бързам?! Вече не бързам за никъде и за нищо. Петък е, всеки бърза да се прибере вкъщи при някого. Аз нямам при кого да се прибера… Няколко часа обикалям града. Най – накрая съм пред входната врата на дома ни…грешка – на дома ми! Отварям бавно вратата, вътре е тъмно, няма никой. Тишината ме плаши, сама съм. Толкова ми липсваш. Все още чувам гласа ти, усещам парфюма ти…все едно си тук до мен. Но теб те няма. Отново сервирам храна и прибори за един. Поглеждам към празния стол и те виждам…или поне ми се иска да си там. Призракът ти ми се усмихва, а аз тихичко ти шепна да останеш. Знам, че е невъзможно. Боли ме, много ме боли.
22:30. Лягам си в празното и студено легло. Прегръщам твой пуловер, който всеки ден пръскам с любимия ти парфюм. Така заспивам, сънувайки, че си до мен, че ме прегръщаш и ми шепнеш колко много ме обичаш. На сутринта, когато се събудя се усмихвам, обръщам се да те видя, но теб те няма…и агонията започва от начало. Винаги ще те обичам!
Последни коментари