Звъни ми една приятелка от чужбина с чудесната новина, че идва за два дена да ни види. Домъчняло й. Ентусиазирана съм.Виждала е вече София, затова ще я шашкам откъм природа – да гледа, да снима, да се диви и да разнася по света за чудесата български. Викам й:
– имам изненада, ще те водя на спа, ама природно. Сред природа и лековити води, да дишаме въздух, да мързелуваме, да се разхождаме и там всичко, което се полага на една женска среща – дъра бъра и чаши вино.
Предусещам триумфа на съвършения уикенд, който ще започне още четвъртък вечер.
И понеже времето е малко и ни притиска, търся нещо на час-час и малко от столицата. Да не губим време в пътуване. Пък и нали България е красива навсякъде, пък и нали е пролет, какво може да се обърка. Влизам в нета, чета. Питам приятели, отбелязвам си и накрая мястото е избрано – хем сред природата, хем баш си българско, хем със спа глезотийки, хем…Звъня, информирам се. Жената зад телефона услужливо чурулика – за ваша радост места има, ама без закуска, не предлагаме в пакет. Разочарована съм. Обичам закуската, обичам да ми е уредена, да не ми се налага да я мисля още преди да съм се събудила. Пък и подобни български места предполагат наличие на някакви типично нашенски вкусотийки. Споко, уверя ва ме жената зад телефона – има закуска, избор да искате в менто. Кеф ви пържени филийки, кеф ви тортички и цедени млекца със сладка, кеф ви традиционни енглиш комплета и местни специалитета. Всичко има, само елате. Ентусиазирам се, резервирам.
Няма да ви разказвам как минава посрещането, как на аерогарата по някаква причина тоалетните не работят, как картинката е като на селска автогара. Това е почти без значение. Приятелката идва, прегръщаме се, проронваме радостни сълзи и аз гордо я повеждам към заветната цел. Пристигаме по тъмно, минава девет. Настаняваме се. Дръжката на банята почти остава в ръката ми, а в нейната стая осветлението нещо примигва и липсва сапун и шампоан. Тя е смутена – очаквала е да има, а пътува само с ръчен багаж и…
Споко, аз съм подготвена. Вадя от сака, зареждам и й обяснявам как картините по стените са авторски, правил ги е собственика, фотограф.
„Уау, бютифул“ – възкликва тя и забравя останалото. Аз дишам.
Слизаме в ресторанта. Сервитьорката ни гледа стреснато, но носи менюта. На български. Тичам, взимам английско. Поръчваме. Носи се. Момичето на всеки две минути ни пита искаме ли да поръчаме още нещо, защото кухнята затваря, барът затваря…Няма още 10, но им се спи. Затварят. Нищо, аз нося вино в сака. Българско, с много билки. Слава Богу и пластмасови чаши нося, щот съм предвидлива. В стаите чаши няма.
Обаче кафе не нося, нито стотинки, което се оказва голяма грешка. Както и ранното ставане.
В девет се озоваваме в празния ресторант. Гледката към езерото е просто прекрасна и от чистия въздух стомахът ми крещи – дай кафе, дай храна и после гледай красоти. Наивно решавам, че е възможно да съчетая всички хубости накуп. Обаче кафе йок, ниенте. Персоналът щял да дойде към 10 без нещо. Все пак петък е…Да сме си взели кафе от вендинг автомата. Оу кей, обаче нямам стафишки. И чичкото от нощната смяна на рецепцията няма обаче.
Доубре. Имам бисквити. Вадя ги заедно с революционната идея – в Българи имаме обичай да се разхождаме преди да сме пили кафе. Така ефектът от изпарението на минералните води и сутрешния пролетен цъфтеж на дърветата е най-ползотворен – отваря чакрите и т.н. Приятелката ми ми има безусловно доверие, а и е възпитана. Тръгва след мен по кози пътеки, а аз симулирам щастливост. Разхождаме се колкото трябва, ахкаме охкаме, снимаме пеперуди и като се връщаме в хотелчето, персоналът вече щъка насам натам. Ура!
Поръчваме кафе, поръчваме цедено мляко и аз смело залагам на панирани филии с домашни сладка. Звучи чудесно, но не ме питайте какво е. Така и не дойдоха.
Час по-късно искам сметката с милото уточнение „след като филиите така и май няма да дойдат“. Чичагата в бяла риза и черен елек, тип „завинаги в соца“ обаче се засяга. Приема го вътрешно и лично, накокошинва се, почервенява:
„Кавото си ми поръчАла, съм ти го донесАл“, като тонът му е в атаква тоналност, че дори неговорещата ми български приятелка разбира, че леко ми понавиква. Аз се усмихвам и казвам, че явно говоря прекалено тихо, за разлика от него. Което ужасно го разгневява .
Мамка му! Не стига ,че мъкне таблата от 10 сутринта в петък, ами някаква си градска кифла му играе капризна. Не на него тия. Той е призван да стане цар и само временно работи като сервитьор. И все пак, все още няма 60. Ще ми почиват те от четвъртък, къде ги дават тия. Лигли, кифли, мърли!
Представям си, че някакъв такъв монолог се върги в главата му и решавам да не бъдем груби. Все пак петък е, а България е голяма и красива. Затова залагам на сигурното, обявявам, че това местенце е било временна спирка и сега предстои приключението и …отпрашваме за Пловдив.
Пловдив е прекрасен.
И ако се питате кое е онова прекрасно спа местенце със сърдити хора, ще ви кажа веднага – хотел „Езерото“ край Костенец. Живото доказателство как нещо красиво, създадено с труд, любов и фантазия, може да бъде съсипано. И после ми кажете – има ли лоша реклама?
Забравих да уточня – не зная как им е спато, не стигнахме до него. Но все пак, ако решите да го пробвате – носете си хавлии, закуска и търпение, ще са ви полезни.
