Още от времето, когато Леонардо не беше взел Оскар, ме мъчи мисълта за наградите и тяхната релевантност към смисъла на изкуството. Респективно – към субективността на тази лична акустика, кояго аз ту наричам потребност, ту естетическа нагласа, ту моментно настроение.
Случвало ми се е да изляза от залата с чувство на ограбеност и да се налага да маскирам искреното нехаресване с неискрено неразбиране.
Е ли е необходимо да разбирам изкуството? Да имам специфично образование, което да успее да анализира всеки фрагмент, за да го облече в необходимата обосновка, натоварваща го с достойнства да бъде отличено…
Награди Икар 2016 бяха раздадени. Имаше червен килим и фотографи, и камери, и щастливи, и разочаровани. И статуетки имаше – абсолютно усещане за елитарност. Елитарност, която не пасва някак си на това, което е сложено на тезгяха – напъни за авангардност и новаторски търсения. Така е, може би новите времена изискват нов прочит на играенето, на театралниченето, на изкуството като цяло. Но някак си горчив привкус ми оставя онова усещане, че моята зрителска акустика скоро тотално ще бъде детронирана и обявена за маловажна. Оставя ми усещането, че не е важно да е добро, важно е да е различно. И някак си понятията „талант“, „игра“, „изкуство“ стават безкрайно демодирани и декласирани.
Мразя да оставам с усещане за „нагласеност“. Дали не е време единствената награда за изкуство, да бъдат пълните зали?
