двоен Гимлет, Мариана Царкова

Няколко начина да прецакате почивката си

автор: Мариана Царкова

Хубаво е решението за заминаване да вземете в последния възможен момент, така щото в деня преди заминаването да трябва да свършите всички несвършени за месеца неща плюс закупуване на билети и прекосяване на половин София.

Това последното се налага, за да връчите на брат си ключ от апартамента със заръката да ви полива цветята. В тези жеги цветята трябва да се поливат сутрин и вечер, но съдейки по презрителното изсумтяване и мърморенето под нос, че някоя неделя може и да отиде, вие вече мислено се прощавате с дадени неотменими загуби и се чудите защо, по дяволите, не сте станали кактусолюбител.

Събирането на багажа в последната минута също има някои предимства – със сигурност ще забравите един вагон важни неща, но поне нямате време да се колебаете кремавата пола или бялата – мятате и двете, като впоследствие и двете не обличате.

Тук отварям една скоба, за да кажа колко сме хитроумни при купуване на дрехи. Когато една дреха много ви харесва, но не ви отива, вие все пак я купувате с идеята, че бихте могли да я носите на морето. Защо сте решили, че това, което не ви отива в София, ще ви отива на морето – не е ясно. Във всеки случай багажът за морето се пълни с един тон „морски” дрехи, а накрая изкарвате цялата почивка с любимата си тишъртка.

Да не пропусна – хубаво е да вземете и дъщеря си с вас, за да има кой да ви охлажда възторга и когато автобусът спре за почивка в Стара Загора, на вашето възклицание „Ох, вече ми замирисва на море!” в отговор да чуете: „Но, мамо, морето е още далече, тази миризма е от тоалетните!”.

Накрая все пак усещате автентичния мирис на море.

Двоен гимлет, Мариана Царкова
Сборник хумористични разкази от Мариана Царкова

Настанявате се в студиото и тъкмо се приготвяте за блажена следобедна дрямка, когато установявате, че имате за съсед украински детски лагер. Тези деца, по всичко личи, че не само са отявлени хейтъри на следобедния сън, но и почват да репетират някакви руски пляски, съпроводени с много подскоци и крясъци, воглаве с баба Яга – опс, с тяхната ръководителка. Когато разбирате, че подготовката им за вечерното тържество включва скандирания и надуване на вувузели, от нервите ви са останали няколко едва крепящи се, агонизиращи неврона.

На сутринта решавате, че ще поспите до късно, тъй като ще посрещате изгрева и ще правите кросове на брега на морето всяка сутрин, но от утре!

Да, ама не! Камериерките, които чистят басейна пред студиото, нахлуват с гръм и трясък – започват да тътрят шезлонги и да си разменят шеги и закачки, които в 7: 30 заранта намирате, че никак не са смешни. А една даже си подритваше кофата с парцала – видях я! Сигурно от чиста злоба, че вие спите, а те трябва да работят.

Няма как – ставате и се отправяте към плажа. Бонус за сутрешното ви добро настроение е фактът, че миналогодишният ви бански не ви стои както преди пет години. Но го преглътвате, заедно с рядко кафе – 3 в 1.

На плажа, макар да е едва 9, е такова стълпотворение, че вие, след няколко километра ходене, намирате един свободен чадър и се просвате под него, решени да го браните с нокти и зъби. Веднага обаче до вас изгрява един гларус като трикрилен гардероб и ви заявява, че трябва да му платите 7 лева за чадъра и 10 лева за шезлонгите.

– Но аз не искам да ги купувам! А шезлонги не ползвам, щото обичам да лежа на пясъка! – влизате в диалог вие.

Това не трогва Гардероба.

– Аре плащай или бегай другаде!

Под „другаде” той разбира в зона, свободна от чадъри. Но такава, на практика, няма. Първите са забити почти във водата, а задните – чак до барчетата. Докъдето поглед стига в любимия ви Слънчев бряг – навсякъде са чадъри. Просто няма опасност да изпаднете в състояние на безчадърие.

Накрая изваждате мизерните си левчета, като решавате, че вече поне ще се насладите на тишина и спокойствие.

Но не би! Защото не сте видели съседите си по чадър! Под съседния чадър – явно от спестовна гледна точка – са се настанили ято румънци – дузина възрастни и двайсетина деца от различен калибър. Повечето татковци са грабнали по една лопатка и явно прокопават нов тунел под Ламанша, майките надават пронизителни крясъци периодично, а наследниците им скачат по главите на всички, ревейки и ръсейки пясък дори в бирата ви.

През това време собствената ви дъщеря, явно заразена от всеобщата лудост, започва да мрънка, че „ хайде да играем на фрисби!”.

Обяснявате много деликатно, че когато е била шестгодишна, сте били принудени да си играете с нея на какво ли не, но сега възнамерявате да си четете кримката. Погледът, който ви хвърля, би могъл да убие и слон, и вие примирено грабвате фрисбито.

Да играеш фрисби се изисква особена ловкост и концентрация, дори и на празен терен, но в гъмжащата от тела вода си е цяла авантюра. Впускате се в нея, но когато за трети път лепвате фрисбито на челото на един и същ германец, решавате, че на пясъка е по-безопасно.

Тогава обаче на дъщеря ви й доскучава и тя решава, че ще отиде да плува. Не че се съмнявате в плувните умения на отрочето си, но веднага търсите с поглед спасителя. Въпросният субект е с гръб към водата, говори по джиесема и сваля някакви блондинки. Иска ви се да идете да го тупнете по рамото, да му посочите дъщеря си и да го инструктирате да не откъсва поглед от нея. А най-добре би било по всички спасителни постове да се обявява първа степен тревога и всички блондинки своевременно да се евакуират да не пречат.

Това, разбира се, не се случва и вие стоите на брега, като изтръпвате безпомощно всеки път когато щерката се гмурне и само краката й стърчат отгоре.

Опитвате се да си спомните дали черноморските акули са човекоядни, прощавате й за разхвърляните дрехи и си обещавате, че само веднъж да излезе жива, и ще играете фрисби до припадък.

И ето – тя излиза – сладурски и невинно усмихната, а вие благодарите на всички богове, за които се сещате в момента.

Настъпва времето да се потопите в кримката и тъкмо да хванете убиеца, когато до главата ви гръмва яко техно. Толкова яко, че заглушава крясъците на ротата румънчета. Барът на плажа е решил, че е ударил и неговият щастлив час, и дъни тонколоните до дупка. На всичкото отгоре някакъв белезникав тип ви пита на английски харесвате ли техно.

– Not too much! – отговаряте с кралски акцент, като се надявате, че страдалческата ви физиономия е красноречива.

И този тип прави някаква гадна забележка, че този ритъм е великолепен и всички млади хора го обожават – просто не могат да дишат без техно. Това, че някак автоматично изпадате от „младите”, така ви вбесява, че вече се чудите дали ще е учтиво, ако го фраснете с фрисбито по черепа.

За щастие, кръвопролитието е предотвратено, тъй като дъщеря ви е гладна. Затова мятате няколко хавлии да пазят златния ви чадър и се отправяте да търсите капанче с храна, където няма да ви отрежат главата и половинмесечната заплата.

 


Разказът е част от част от хумористичния сборник на Мариана Царкова „Двоен Гимлет“ , който можете да закупите в електронен вариант на хумористична цена от ТУК

Следва: Няколко начина да прецакате почивката си – втора част