За пръв път ме хвана неподготвен, когато бях на 12 и ми предложи кафе. С първата глътка езикът ми изтръпна и ми запари на небцето. Водката беше евтина, но за сметка на това обилно количество. Но дори и тази случка не можа да ме подготви за момента, в който беше направила кафето с препарат за пране. Умът ѝ работеше по някакви абсурдни, немислими правила и само тя си хващаше собствената логика. Изобщо Марсела беше непредвидима и правеше някакви чудатости, когато най-малко ги очакваш и тъкмо когато си свалил гарда и си се успокоил, че всичко е наред. Смля се да се смее на лицето ми, когато усетих хлъзгавата течност в устата си и почти повърнах на килима в стаята ѝ. Не мога да кажа, че искаше да ме отрови. По-скоро ѝ беше адски скучно и това я караше просто да прави каквото първо ѝ хрумне, без оглед последствията. Но и аз не си уча уроците лесно, затова и една сутрин се събудих с глава като премазана от товарен вагон, брутален шум в ушите и двойно зрение. Марсела ме беше натровила с голяма доза лекарство за шизофрения и бях спал 37 часа. Може да се каже, че някак сам си търсех белята, като постоянно ходех при нея още от най-ранна възраст. Нямах приятели или по-скоро не можех да се усетя част от групичката деца на улицата. Все някак странен се чувствах, някак особен и сбъркан покрай тях. Не ми бяха интересни техните игри, темите им ме отегчаваха и натоварваха едновременно, защото не можех да се включа в тях. В един от малкото ми опити да общувам с тях всички ме намразиха, защото пуснах на свобода бръмбарите, които цял ден бяха събирали из ливадите в пластмасова бутилка. Тарторката Милена ме обяви за задръстен глупак, щом предпочитам насекомите пред удоволствието на хората и накара всички да ми обърнат гръб. Виждах как някои деца изпитват облекчение от моята постъпка, но го прикриваха, изплашени да не попаднат в моята задръстена категория. Мразех се в тоя момент, мразех слабостта си, чувствителността си. По-късно съдирах лицето си от рев, докато гледах през оградата Милена и компанията как репетират новия си танц, но никой не ме викаше с тях.
Марсела ме намери свит на кълбо, с кални сълзи, засъхнали по бузите и като ѝ разказах какво се е случило ме хвана за рамото:
– Викторе, ти си страшно задръстен глупак. – каза ми през смях – Ела да те водя в света на големите. – гледаше ме със загадъчните си очи, съблазнително и малко плашещо за крехката ми възраст. Идеята за свят на възрастните ме възбуди и изплаши. Примами ме като скрито съкровище, за което може и да не бях съвсем готов. Тогава именно ми даде първото кафе с изненада и макар да се стреснах първоначално, след всяка следваща глътка болката и обидата ми се смаляваха и ставаха точица, която се търкаля по хранопровода ми и потъва дълбоко, където вече не можеше да ме боде с ръбатите си ъгли. След това ме сложи да си легна на мърляв китеник върху кораво легло с врата, натикана под износената пружина и ме гали по цялото тяло, докато не заспах. Събудих се от брутална нощна полюция някъде към 5 сутринта и така се изплаших като усетих, че не съм в комфорта на собственото си легло, че се разтърчах в произволни посоки, стиснал предницата на бельото си в неистов ужас. Без да се опомня, в някакъв момент намерих вратата и изхвърчах към къщи, което за щастие беше само на десетина метра от къщата на Марсела.
Не се показах навън няколко дни. През това време прочетох цялата задължителна литература за лятото плюс „Убийство край Нил“ на Агата Кристи и един сборник разкази на незнаен автор, който вече не помня. Срам и страх сковаваха детското ми тяло и стотици, коя от коя по-ужасяващи мисли се блъскаха в стените на черепа ми и ми обещаваха водопади от подигравки и отхвърляне. В някакъв момент се престраших да изляза. Имах директен изглед към двора на Марсела и я видях как се пече съвсем, съвсем гола между лехите със зеленчуци. Върнах се обратно и не излязох още три дни.
На четвъртия ден станах рано сутринта, взех душ, закусих сандвич с пресен домат, сирене и босилек и излязох на прибежки от къщи. Насочих се устремен и решителен към края на селото, където след около 2 километра ниви започваше гората. Започнах да събирам малки буболечки от тревите край пътя. Докато стигна до първите акации, шепата ми гъмжеше от пъстроцветни буби, гъделичкащи дланите ми с тънките си крачета. Седнах на бетонния мост и се изплюх в реката. Гледах как бялата ми плюнка отплува като малко корабче по течението, докато не се изгуби от очите ми. Буболечките шаваха и се мъчеха да намерят изход между пръстите ми. Разтворих длан, изтръсках малките твари на прашния път и започнах да ги тъпча. Твърдите им крилца пукаха под маратонките ми, а в гърдите ми се надигаше смес от отвращение, жал, срам и едно ново чувство, което не можех да дефинирам. То ме гъделичкаше някъде в основата на гърлото и надолу между гърдите, слизаше към слабините и таза ми и отново се отправяше нагоре към тила ми където, се взривяваше като фойерверк.
Изплюх се още веднъж в реката, изритах един камък и тръгнах наобратно.
Час по-късно лежах под крушата и се взирах в облаците, прозиращи между клоните и листата. Не бях усетил кога Марсела се беше приближила и ме гледаше отгоре като някаква чудовищна богиня.
– Викторе, ти си страшно задръстен глупак – каза ми, вторачена в подметките ми. Подаде ми ръка и аз послушно скокнах след нея. Заведе ме у тях и отново ме черпи кафе. Този път ме сложи да седна на ниско столче до затъмнения прозорец, покри коленете ми с една кърпа и ми заповяда да стоя така. Извади от един шкаф малък газов котлон, прегорял черпак, дървена кутийка с някакви обли метални парченца и малка желязна купичка, в която сипа течност, прилична на вода от зелена стъклена бутилка. Запали котлона и топлината на огъня озари стаята с мека светлина. Марсела придърпа столче за себе си, хвърли няколко метални парченца в черпака и започна да ги топи на огъня като си мърмореше нещо под носа. Когато металът стана съвсем течен, вдигна купичката до главата ми и ливна във водата сивата течност от черпака. Пукот като от пиратки се разнесе край ушите ми, свих се към коленете си и стиснах очи. Марсела се засмя звънливо.
– Май доста зор вижда тая душица твоята. Няма страшно, сега ще те оправим.
Направи същите движения още няколко пъти до главата, до гърдите и до глезените ми, докато металът спря да пука във водата и после ми подаде лъскаво парче олово с форма на уродлив ембрион.
– Ето ти сърчицето ти – каза и ме прати да си ходя. Заръча ми да спя три дена с оловото под възглавницата, а после да го хвърля в реката.
Първите две нощи спах като заклан. Дълбоко, черно и непробудно. На третата нощ ми се присъни Милена. Стоеше пред мен гола голеничка, гърдите ѝ бяха намазани с нещо черно, а коремът ѝ разпран и от него се изливаха онези буболечки, дето ги бяха тъпкал на моста. Сякаш тонове се изливаха и на талази се спускаха към мен живи и жужащи, а звуците им като църковен хор нахлуваха в ушите ми, бучаха оглушаващо и болезнено. Затулих главата си с ръце и се свих на кълбо, пищях и се мятах, виках с все сила и плачех. Събудих се мокър от пот и треперещ. Слънцето пробиваше през плътните завеси на прозореца и топлината му сгряваше челото ми. Останах да лежа така сякаш цяла вечност, а в гърдите ми се свиваше топка от скръб и отчаяние. Заплаках. Тихо, без звук. Когато сълзите ми пресъхнаха, се облякох с чисти дрехи и отидох отново до реката. Стисках в юмрук оловото и си мислех за себе си, за небето и за водата, която ромолеше някъде долу под мен. Чувах вятъра в дърветата, птиците, които се пробуждаха, пчелите в тревите и разкаянието в сърцето си. Хвърлих металния ембрион във водата и видях как потъва тежко надолу и се скрива в тинята на дъното. После се върнах при Марсела.
Тогава ме почерпи с кафето с препарат за пране. Толкова силно ми се догади и толкова много не исках да повърна, а смехът ѝ беше толкова безсрамно заразен и звънък, че сме се смяли заедно сигурно цяло столетие. Коремът ме заболя от конвулсивния кикот, който извираше сякаш от недрата на земята и освобождаваше в мен цял океан от звуци и движения.
Няколко години по-късно започнах да спя с Марсела. Сега стоя с пронизителен шум в ушите, пия кафе от две чаши и се моля поне днес да няма изненади.
Последни коментари