Още когато Иван построи къщата, аз се влюбих в нея. Тя ми беше първата любов, както и да ви звучи, до тогава не се бях влюбвала нито в човек, нито в животно, в нищо. После му признах, че съм била със свито сърце през цялото време, докато я градиха и не съм знаела как тази грамада от тухли и голи колони ще се превърне в дом.
Силен беше Иван тогава, като хала във всичко, което правеше.
И в търговията дето въртеше, и в любовта му към мен. Сутрин ставаше по тъмно и сякаш целия свят събуждаше със себе си. Обичаше ме. Ей тъй като минеше покрай мен и като ме грабнеше на ръце, и право в леглото ме отнасяше да ме дави в целувките си.
Свикнала бях с него, привързах се още в началото, когато се оженихме, защото освен него, друг нямах на света.
Израснах по сиропиталищата аз, не познавах ни майка си, ни баща си. Възпитателите там още като бях малко дете, все викаха – ей, каква е хубавица тая нашата Веста, слънцето ще засенчи един ден с красотата си.
Не че съм я искала тази красота. Ама я имах, истина си беше. За добро или за зло, имах я и много хора искаха от нея, четях го в очите им.
Право да кажа, още от рано разбрах, че и мъже, и жени се домогват да ми я вземат. Тъй по един заобиколен начин опитваха да я съблекат, да я откраднат, да я използват за себе си. Там някъде, по онова, време ми опротивяха хората. Давах им да ми вземат от красотата, пусках и мъже, и жени да влизат в мене, да тършуват, да ме омазват с телата си, ама никой не обичах.
Когато срещнах Иван, вече бях 19-годишна и се чудех кой път да хващам и как да го живея този живот.
Иван дойде в сиропиталището по работа. Не знам каква и не ме интересуваше, ама спря отвън с голямата си кола, самия той висок, избръснат до гладко, миришеше отдалече на чисто и на парфюм
Аз седях на слънце в двора и като мина покрай мен, вдигнах глава и показах усмивка, изпънах гръб и усетих как му пламна главата и чак кръвта му закипя.
После той пак дойде след няколко дена и аз след месец напуснах дома и се преместих при него.
Хубаво беше, чисто и спокойно, тихо, ама беше тясно и майка му много наблизо, все ме гледаше и клатеше глава, не ме харесваше и Иван започна да строи къщата.
За една година я направи, място купи накрай града, планове черта, на хора плаща, връщаше се по тъмно, много работеше, но стана.
-За какво ти е тоя палат, Иване – веднъж чух да нарежда майка му –на човек малко му трябва в тоя живот. Тази жена насищане няма, виж ѝ очите жадни за още и още. Ще те умори.
Той обаче не я слушаше. Омаян беше от мен, личеше му. Подписахме даже в кметството брак, половината къща, каза ми, по закон е твоя, грабна ме на ръце и ме пренесе през прага.
Сега като си припомням събитията от тогава, си мисля, че Иван не трябваше да води този мъж в къщата ни. Негова беше вината, че допусна да влезе оня при нас и в семейството ни.
Бяхме се наредили и нанесли вече, не помня точно, ама година да беше минала откак живеехме там. Обичах я тази къща, казвам ви, като любовница я обичах, като мое дете. Голяма, слънчева, прекрасна. Само понякога ме глождеше, че едва половината е моя, но гледах да забравя това и си казвах, че е само факт на документи, а истината е, че си е моя цялата.
Иван работеше, хвърляше се в работата като невидял, а като се върнеше, аз го чаках да ми разказва за хората и за живота навън, защото за мен времето беше сякаш спряло и само той ми беше връзката с живия свят.
После той доведе Дамян. Каза, гост водя, ще остане няколко дни.
Аз още като му срещнах очите на вратата на тоя гост, разбрах какво ще се случва, ама нищо не казах, оставих се на радостната тръпка, дето ме жегна от новото.
Облада ме Дамян на втория ден още. Аз го предизвиках, ама и той изгаряше от желание, виждах го.
Иван тръгна на работа, Дамян тръгна с него, но след час се върна сам.
Аз го чаках. Бях седнала с една тънка рокля само облечена, на ръба на леглото и с гръб обърната, но чух как влиза и потреперих цялата.
Целуна ме по врата, косата ми беше вдигната нависоко и той залепи устни точно там, където беше опъната нагоре.
Аз отдавна се чувствах като да не съм съвсем жива, дните ми се сливаха в едно с нощите, Иван не ми стигаше, не го усещах като любовник, вече го бях изпила. Не го казвам да се оправдая, казвам го, защото така го чувствах.
Дамян беше различен. Страст пукаше по вените му, разпиляваше ме от любов, с часове после треперех и не можех място да си намеря.
Дебнехме се по ъглите и по стаите, да се срещнем, да се докоснем тайно, една седмица не спах от тая страст и лудост, лягах вечер при Иван и в тялото ми сякаш огнена буря гореше, ама за другия.
После се случи онова нещастие с Иван. Катастрофа казаха, зле бил много, ударил се с колата в дървото, едвам го извадили, никой не знаеше как е загубил управление защо така се е случило.
Месец беше в болница и Дамян остана при мене в къщата, защото ако бях сама щях да умра от страх.
Дръпна се тогава той от мен, не ме искаше, спеше долу в дневната и аз ако отидех през нощта, намирах вратата заключена.
Знам, че не е хубаво, ама една част от мен правеше сметки как, ако мъжът ми умре, Дамян ще се ожени за мен и ще имаме всичко само за нас си двамата.
Не ми влизаше в сърцето милост и чувство за Иван. Гледах си за своето и това е истината.
След месец Дамян го доведе вкъщи.
Слаб, слаб, носеше го като все едно парцалена кукла, превит на две, стопил се беше, казаха така щял да бъде вече – нещо в мозъка му станало, не говореше, едва се движеше и само с помощ, на легло да съм си го гледала на доизживяване.
Майка му беше умряла в началото на годината, нямаше жив роднина, освен мен и остана на моите и на Дамян грижи.
Минаваха дните, Иван лежеше, на мен страстта ми по Дамян още по – силна ставаше, защото млада бях, кръвта ми бушуваше за любов. И го ревнувах. Много го ревнувах и това още повече ме разпалваше
Едната нощ Дамян се прибра късно, миришеше целият на жена и аз започнах да крещя, да го разпитвам, той се обърна, удари ме през лицето.Остави ме – изсъска ми – махни се от мен. Срам ме е от Иван. Вината ме души, дълбае ми в мозъка. Не ми е до теб.
Всеки ден извеждаше Иван навън на слънце и въздух, триеше му гърба и краката с влажна гъба, поръчваше храна или сам вареше супа и с внимание като на бебе му даваше да яде.
На мен изведнъж всичко към него ми мина. Може би защото ми отидоха мислите към Калоян. Аз го познавах още от преди и един ден реших, слязох пеша към града, намерих го където знаех, че работи, завъртях се там и той веднага тръгна подир мен. После по тъмно ме прибра с колата си и вече всеки ден идваше. Все едно дяволът му беше влязъл в главата. Като ме видеше и се изпъваше цял като тигър за скок. Правехме любов в колата в гората зад къщата. Целуваше ми пръстите на краката чак и разправяше, че ме обича. Хубаво ми беше на мен, исках го. Някак пълна се чувствах с него, желана. И затова го поканих при мен в къщата. И да ме съдите, пак ще ви кажа, не възразявам. Разказвам как беше, това е. Аз което има да си нося в тоя живот, ще си го нося.
После се случи ново нещастие, с Дамян тоя път, падна от оная задната тераса, както пушел там в тъмното, подхлъзнал се и паднал. Аз на Иван много пъти му казвах, че е опасно там, той е виновен, че не оправи да сложи парапет, а само една плоча остави.
Калоян вика линейка, дойдоха, оня едва дишаше, взеха го. Калоян остана да се грижи за Иван и да ми помага.
Не чухме повече за него, идваха полицаи, гледаха писаха, питаха и се забрави.
Иван ми е голяма грижа обаче. И гледам Калоян сякаш се привързва към него и ме избягва. Затварят се двамата в дневната и като опитам да вляза често е заключено.
Самотна съм напоследък и все ме е страх да не стане пожар. Все се страхувам нещо да не се случи и огъня да полази моята къща.
Срещнах един мъж наскоро – Васил. Луд е по мене.
И да ме съдите, не ме засяга. В тоя живот няма само хубаво. Няма само светлина и красота.
Последни коментари