1989 г. , ноември, 10-ти беше от ония есенни дни, в които зимата напомня за себе си, а циганското лято вече е невъзможно. Вървях по „Жданов“, днешната улица „Пиротска“, и от отворените магазини гърмеше прякото предаване на Пленума на ЦК на БКП. Всички бяха включили радиото, затаили дъх и жадно попиваха думите. Жадно и с надежда. Имаше различни индивиди – едни силно превъзбудени, някои тихо шушукаха, а други шумно и в пряк текст изразяваха радостта си – Живков падна, край на тоталитаризма, край на комунизъма и социализъма. И макар на същия този пленум новият генерален секретар на политбюро, Петър Младенов, да заяви „ние виждаме преустойството в България единствено и изключително в рамките на социализма, в името на социализма и по пътя на социализма„, всички знаеха, че краят е дошъл. Краят на нещо, което дълги години е подтискало, ограничавало, дезинформирало и изкривявало живота.
Предстоеше начало
Народът масово делегира доверие на новите. Десидентите бяха овластени с човешката надежда за новост, за промяна и за функционираща демокрация. Повярвали във възможността да живеят свободни, няколко месеца по-късно хората излязоха на улицата, за да изразят без страх, без цензора, публично и масово своята подкрепа за новото, за промяната. България не помни друга такава еуфория на надеждата за по-добър живот, на вярата в бъдеще, различно и достойно, без рамката на тоталитарната догма, без авторитаризма на една утопия и без съзнателното ограничаване на човешките права. 7 юни 1990 г превърна митинга на новосъздалите се демократични сили в митинг на човешката вяра. Пръв и последен.
Последвалите бяха все митинги на измамени надежди и несбъднали се очаквания, на глада и нищетата, на разочарованието. Лозунгът „45 години стигат“ се трансформира в „20 години не стигнаха“. Защото за 20 години нещата в България предимно не се случваха. Много партии сядаха на мекото кресло на управлението, много коалиции се създадоха все за благото народно и всеки път народът гласуваше доверие. Гласуваше доверие на промяната. Имаше „Осанна“, но не остана без „Разпни го“, макар обикновено разпнат да беше предимно обикновеният, малкият човек.
Къде сме днес, близо три десетилетия след паметния 10 номеври 1989г.
Радостната еуфория отдавна е минало. Отдавна са минало и масовите напразни надежди. Голяма част от възрастните откровено тъгуват по времената на социализма с всичките му негативи и ограничения. Поколението на днешните 60-70-80 годишни се оказа в патова ситуация. Освен бясната скорост, с която трябваше да се адаптира към новия начин на живот, се озова в позицията „започващи отначало“. Предприятия се реорганизираха или директно закриваха, новосъздадените структури обаче се образуваха на стария, до болка познат на българина, шуробаджанашки принцип и уж вън от властта, старите властимащи се оказаха отново на върха и с юзди в ръцете. Обикновеният човек трябваше да оцелява в новите реалности. И така години наред.
Децата на прехода пораснаха и техните деца пораснаха, някои от тях вече имат внуци. Голяма част от тези деца всъщност избягаха от прехода. Страшното е , че вицът „Кой е най-бързият изход от кризата? – Летище в София“ продължава да звучи актуално и практически приложимо. И макар прозорецът да е леко открехнат и понякога лъчите светло бъдеще, които се провират през тази открехнатост, да са малко по-ярки, то те са силно недостатъчни, за да кажем, че онази демокрация, която посрещнахме, която благославяхме и на която се доверихме, се е състояла. По-скоро – не, не се!
И когато днес някой от онези „деца на социализма“ въздъхне носталгично: „Ех, как райски си живяхме по Татово“ не знам защо винаги си спомням следната мисъл на Бърнард Шоу – Демокрацията е механизъм, гарантиращ ни, че ще ни управляват толкова добре, колкото заслужаваме.
Последни коментари