Аз не обичам изхода фатален
и няма да ми писне да съм жив.
И мразя се, когато съм печален,
когато пея, а не съм щастлив.
Аз хладния цинизъм не обичам
/Не вярвам във възторга въобще!/,
през рамото ми някой да наднича
писмата ми друг да ги чете.
Аз мразя разговори полусмели,
полунеща да шепнат с полуглас.
Аз ненавиждам в гръб когато стрелят,
когато в упор стрелят – мразя аз.
Аз не обичам с клюки да се калям,
а също и съмнението зло.
Аз не обичам змийски да ме галят,
с желязо да ми стържат по стъкло.
Аз мразя ситите душички, свити,
аз предпочитам истинския риск.
Да бъдеш честен вече е събитие
и чест е днес да бъдеш ти сплетник.
Аз мразя счупени крила да виждам,
изпитвам жал, но само към Христа.
Насилието както ненавиждам,
така и ненавиждам слабостта.
И мразя се, когато се страхувам.
Когато бият някой без вина.
Когато във душата ми нахлуват
и в нея храчат своята злина.
Аз мразя – и манежи, и арени –
там сменят милиони за петак.
Дори след най-големите промени
аз няма да ги заобичам пак.
Ражда се на 25 януари 1938 г. в Москва. И ако е възможно животът му да се опише в цифри, те ще са: 42 години, 800 песни, 1100 стихотворения.
Новината за смъртта на Висоцки през 1980 е държана няколко дни в тайна от правителството тогава, но въпреки това от уста на уста тя плъзва мълниеносно. Има сведение, че погребението на 42-годишния певец, поет и актьор е записано в Гинес като най-многобройното.
Днес, в разгара на 21 век, Висоцки е все така актуален и много от онези поколения, които го познават само като „митичният певец“, бард на „онова време“, търсят истината за човека и твореца.
Всъщност най-автентично за Висоцки разказват близките му хора, онези, които са споделяли живота, ежедневието с него.
Първата му съпруга Иза Жукова пише за него:
…той имаше дарба да дарява, да превръща ежедневието в празник. Не можеше да дойде в къщи, без да не донесе нещо. Може да е балон, една мандарина, бонбон или някаква глупост, но нещичко трябваше да има. Той умееше всяка дреболия – изпрана риза, пържени катофи, чаша чай – всеки дребен жест да приема като подарък. И въпреки че имаше и своите човешки слабости, с него човек се чувстваше сигурен.
А последната спътница в живота му – Марина Влади споделя:
Той беше приятел, с когото можех да споделя всичко, което ми беше на душата.
Защо да съм душа на обществото,
когато то самото няма въобще душа!
- Зачем мне быть душою общества,
Когда души в нем вовсе нет! (Из „Аз бях душа на лошо общество)
Последни коментари