Циганка

Люба Тодорова Ганчева, останала в българската литература като Яна Язова е едно от най-ярките, фини и магнетични женски присъствия. Родена през 1912 г. в Лом, на 18 години тя отива в София и представя своята поезия пред тогавашния литературен корифей – проф. Александър Балабанов. От този миг насетне тя се превръща в негова муза, в негова съдба, в негова тревога в негова половинка. Поезията я открива за света на творците и първите три книги на Яна Язова са сборници със стихове. Тематичните мотиви в тях са свързани с чувствения живот на жената, с мистичната сила на природните стихии, с националната съдбовност и символика.  Представяме ви нейната

 

Циганка

 

Парцали и клечки по пътя събирам.

По вратите хлопам, изпросвам си хлеб.

Кучетата цял ден с тояги забирам,

а нощем се връщам във своя вертеп —

където пияните просяци хъркат;

крадците си мръсните кражби делят;

убийци кръвта от кърете си търкат

и старци безсънни и болни лежат.

И щом се изтегна на сламата, в смрадни,

окаляни дрипи, сънят ми надвий.

Сънувам аз царски трапези за гладни,

це в сърма и злато пируваме ний.

Пияните просяци принцове стават,

убийците — с чисти и светли лица.

Просякини в коприна блюдата подават

и песните бликват из волни сърца…

И псуват и блъскат… Сънят ми отлита.

Разсъмва се, тръгнали мой царе;

сянка след сянка, във дрипи обвита,

за своето царство — и в тинята мре.

Торбата си грабвам, след тях се повличам,

по вратните прося и сбирам парцали.

Боклуците ровя и в унес надничам

и в замъчни кули и в светнали зали.

С бирени, с цветни стъкла украсявам

коса си и грея с брилянтна коса,

дълбоко замислена, на смет застоявам:

аз чакам царе да ми паднат пред трона.