В стаята й нищо не открих – само чифт стари маратонки. И си спомних…
Бе спортистка. Съвършенната спортистка. Бегачка. На дълги разстояния. Най-добрата! Трябваше да побеждава…
Трябва!
Трябва!
Трябва! – повтаряше си тя, затичана по пистата, на тренировки и състезания…
Трябва! – оставаше без дъх.
Трябва! – и продължаваше да тича.
Трябва! Страшна дума чук! – мислеше си тя, упита от стегнатите стъпки.
И тичаше, все по-бързо, по пистата на стадиона.
Родена в село, израснала в малък град, пистата бе неин шанс. За всичко! Затова трябваше да бъде първа. Винаги! И беше първа… Много пъти. В страната и в чужбина. И й стана навик да бъде първа. Всъщност мечтаеше за морето, а трябваше да тича. И продължи да тича. И все по-рядко си спомняше морето.
Така изтича живота си. По-точно първата третина. Но не се отказа – продължи да тича. И да бъде първа: треньорка, консултантка, федеративна шефка…
Другите се умориха, тя продължи да тича – с федерацията, по състезания и тренировки, по международни и наши стадиони. Така изтича живота си и във втората, докато третата третина я срина. И отпадна – за първи път, от състезания и треноровки, от пистата и стадиона…
В стаята бе тихо. Маратонките тъмнееха в ъгъла. И загледана в маратонките, и заслушана в тишината, осъзна, че цял живот бе тичала – на място. И се бе надбягвала със себе си. И бе побеждавала само себе си. И безвъзвратно бе изгубила морето без себе си да намери. Въздъхна. И стана още по-тихо. После се надигна. Обу маратонките, завърза връзките и хукна, в кварталната градинка – друго не можеше да прави, можеше да тича.
Защо?
Защо?
Защо? – питаше се тя, докато тичаше, по алеите, изпъстрени със сенки.
Защо? – без дъх остана.
Защо? – продължи да тича.
Защо? Бодлива дума свредел… – мислеше си тя, заслушана в уморените си стъпки по калната алея. И чук мачкаше душата й, и свредел дълбаеше сърцето й, но продължи да тича – все по-бавно, в кварталната градинка…
Взех маратонките и отидох до реката. Поставих ги върху водата. Те се завъртяха, излязоха от водовъртежа и заплуваха по реката като патици. Напред в далечината синееше морето…
разказът е част от сборника „Приказните острови“
проф. Златимир Коларов е лекар по професия, ревматолог
Последни коментари