На тези, които ме карат да се чувствам червей!
(Искрено им желая да са живи и здрави, въпреки че, отсъдено по делата им, те никога не ми желаят същото по същия безкористен и искрен начин. Това ме кара да си мисля, че те са по-нищожни от който и да е мой събрат, но не е там въпросът…)
С извисение над тях:
ч. В. (червей Васко)
Веднъж се запознах с една хлебарка. Тя се казваше Кафка. Много интересна беше тази хлебарка Кафка. Тя живееше…, всъщност няма смисъл да разказвам за нея. Целта ми е друга – да разкажа за себе си. Както направи Кафка, когато се запознах с нея. И така:
Аз не се казвам Кафка. Кафка е име за хлебарка. Аз се казвам Васко. И съм червей. И живея в земята. По-точно аз съм един обикновен балкански червей. В буквалния и преносния смисъл на тези две понятия. (Става дума за червей и балкански като понятия.) Някой би ги определил като категории. Друг би допълнил морални, философски, естетически… – философи много. Не знам кое е вярно. Само дето понякога си мисля, че думата „понятия“ би могла да се замести от думата „съдба“. Тогава изречението би звучало по следния начин:
„Става дума за червей и балкански като съдба”…
В този случай определенията морални, философски и естетически биха звучали меко казано наивно (тъй като става дума за балкански). По-вярно би било определението житейска, социална… Ама и това не е вярно. По-точно не е изцяло вярно. Първата рима, която ми идва на ум на думата социална, е погребална. В този случай изречението би звучало така:
„Става дума за червей и балкански като житейска, социална и погребална съдба”…
Не ми харесва словореда. По-добре е:
„Става дума за червей и балкански като съдба – житейска, социална и погребална”…
Е, май че стана…
И така:
От тези две понятия, категории или там, каквото беше, произтичат всичките ми неудачи. (Под неудачи разбирай главоболия, проблеми.) Всъщност не знам от къде произтичат неудачите ми – от това, че съм червей, или от това, че съм балкански?…
Понякога си мисля, че съм червей именно защото съм балкански. Ако бях например чешки, най-малкото щях да съм хлебарка. А да си хлебарка е къде-къде по-добре от това да бъдеш червей – имаш близки, имаш отделна стая! Така бе с Кафка.
Друг път си мисля, че съм балкански именно защото съм си червей. Някои убедено го твърдят. Напоследък започвам да им вярвам. Не че е лошо да си балкански, въпреки че… То и да си червей не е толкоз лошо, въпреки че… Нещо се обърках. Сигурно защото кожата ми изсъхна от слънцето. Ще се свра на сянка в мойта дупка, ще се облея в слуз и ще продължа…
Облях се в слуз. В дупката ми е хладно и приятно. И най-вече безопасно… в известна степен… Е, няма слънце в мойта дупка, но кой ти търси слънце под земята? Слънцето е лукс за всяка дупка. А може би за тъмнината слънцето е ерес?… Една моя позната казваше: Ерес е в пустинята да мечтаеш за морето… Затова го перифразирах за тъмнината (дупката) и слънцето. Така или иначе ще мина и без слънце в мойта дупка, нали съм си червей! Важното е, че в дупката ми е хладно и приятно и най-вече безопасно… в известна степен… Поне по-безопасно, отколкото ако съм навън. И мога да продължа спокойно. И най-вече искрено – в дупката няма кой да чуе думите ми и да ги донесе където трябва, според обществената гледна точка, която претендира, че отразява хармонията, реда и представата за щастие в света. Всъщност да донесе думите ми където не трябва, според личната ми гледна точка, която пък отразява борбата ми да оцелея в света, формиран от обществената гледна точка, която от своя страна изразява въжделенията на тези, които искат (погледнато глобално) да властват над света и (погледнато лично) – да направляват моята съдба. От своя страна пък те… Пак ще се объркам. Трябва да се спра навреме. Свивам се и се изпружвам два-три пъти и успявам да се концентрирам. И продължавам:
И така – ставаше дума за моите думи. Не че в думите ми има кой знае какво, но все пак… Животът под земята като червей ме научи да внимавам. И най-важното, да си меря думите, въпреки че съм червей и никой не иска да ги чуе. И никой не обръща нужното внимание на моите думи – нали идват изпод земята. Въпреки това аз свикнах да внимавам и да крия моите си червиви думи. И тук, в прохладатата и тъмнината на мойта дупка, мога твърдо да заявя, въпреки че никой не можe да ме чуе, тъй като си живея под земята, че си имам купища червиви думи, плод на червивите ми мисли, заради които би трябвало да се червя, както твърдят тези, на които посветих настоящата си изповед (виж посвещението под заглавието в началото). Искам да подчертая – може да съм червив, но не се червя от червивите си думи и червивите си мисли, защото отразяват червивия ми поглед (светоглед) върху нещата от живота. Червив, нечервив, погледът (светогледът) си е мой и затова изобщо не се червя пред който и да е, най-вече пък пред тези, на които посветих настоящата си… – това го казах вече и продължавам червивата си изповед, но не и проповед – само споделям мислите си, не ги натрапвам!!!…
…А те (червивите ми мисли) са плод на червивите ми чувства. А те от своя страна (червивите ми чувства) са плод на червивата ми душа… С една дума – червива работа! – би заключил дълбокомислено някой от споменатите по-горе ратовници за или на (?) хармонията и реда в света, които отразяват общата представа за глобално щастие, създадена от тях, за тях, с тях, бих допълнил – въпреки тях, а може би против тях, погледнато от друга гледна точка, която от своя страна би могла да отразява моята червива гледна точка…
Изпружвам се и се свивам. И се концентрирам. И продължавам да продължавам да редя реда на червивите си думи, плод на червивите ми мисли, плод на червивите ми чувства, родени в червивата ми душа, отражение на цялата червива ситуация, в която съм изпаднал напоследък. Всъщност в ситуацията съм изпаднал не напоследък, а от деня, в който съм се родил под балканската земя като балкански червей, въпреки че някой се опитваха да ми натрапват, че звучи гордо да си червей, и то балкански… Пак ще се объркам и пак ще трябва да се свивам и изпружвам да се концентрирам…
И се свивам и изпружвам. И се концентрирам. Този път забравям за какво говорех. Не знам как и да продължа. И притихвам за дълго в мрака на червивата си дупка, потънал в размисъл, обвит в слуз… Всъщност заспах дълбоко.
Като се събудих, видях чернилката на червивата си дупка и ми стана топло. И уютно. Защото за червея няма нещо по-уютно от една топла червива дупка в спечената пръст. Но… И…
Свивам се и се изпружвам. И се концентрирам, и въпреки глада продължавам да си мисля червивите си мисли, плод на червивите ми чувства, последица от червивото ми битие, резултат от контакта ми с другите като мен, които останаха само за спомен и кадем… За тях ще говоря, когато му дойде времето. Сега трябва да се нахраня. Но тъй като няма с какво, ще продължа да мисля:
Сигурно забелязахте, че думите ми звучат объркано и хаотично. А и как да бъде след като и мислите ми са объркани и хаотични. А и как да бъдат други, след като съм си балкански? И съм червей! И живея в хаотично време. И става дума за мен и моите проблеми!… Не че е лошо да си червей и балкански, въпреки че… То и да живееш в хаотично време за някой не е лошо… Само да не си се родил червей и да не си балкански, въпреки че няма нищо лошо да си червей, да си балкански, да си роден в хаотично време, да живееш после в хаотичен свят, да мечтаеш хаотично, да обичаш хаотично, да любиш хаотично, изобщо да пълзиш под земята хаотично, въпреки че няма нищо лошо в това да бъдеш червей, да бъдеш и балкански… Пак стигнах там, където се обърках. Този път сигурно слузта ми дойде много. Ще почакам да изсъхна и ще продължа нататък…
Изсъхнах и продължавам да си мисля (то под земята като няма храна, какво друго бих могъл да правя, освен да мисля? То и мисленето ми е едно – червиво… И за да не се объркам и отплесна, продължавам накъдето бях тръгнал – паралел между мен и Кафка, по-точно мога ли да бъда в алел с Кафка, или съм си уникат – единствен, неповторим, балкански?… Алел е дума, донякъде сходна с паралел, но не съвсем – пояснявам го за тези, на които посветих тези свои вълнения, мисли, чувства, думи, редове…)… Свивам се, изпружвам се и продължвам:
Друго е да си хлебарка, при това чешка. При това положение проблемите са ти по-малко – едно, че не си червей, а хлебарка, и друго, че не си балканска порода дребна животинка, а чешка. Така бе и с моята позната Кафка – тя живееше в отделна стая и за нея се грижеха любимите £ същества. По чешки сдържано, по чешки възпитано и едновременно с това сърдечно. Е, накрая малко… Но така става с всички малки животинки.
За разлика от Кафка аз живея в земята и за мен никой не се грижи – роднините ми отдавна измряха от пестициди и прилежни градинари. Други се заровиха още по-дълбоко, после задълбаха настрани и се разпръснаха във всички посоки под земята. На това прокълнато място останахме двама-трима. Както се казва, за кадем и спомен. Докато ни има. После… – не ми се мисли за тогава…, тогава ще му мисля!
Всъщност неудачите ми идват не толкова от прилежните градинари и отровните им пестициди, а от птиците, гризачите и от останалите като мен за спомен и кадем. И така:
Ако не знаете – птиците биват два вида: врабчета и орли. Въпреки че външно са различни, вътрешно са еднакви – еднакво хищни и кръвожадни. Разликата е само в размера на жертвите им, жертви на кръвожадните им чувства. Орлите отнасят кокошки, зайци и птици, а врабчетата нас – невинните и беззащитни мекотели. Спускат се врабчетата върху ни като орли, сграбчват ни с острите си човки, прекършват гъвкавите ни тела и ни нагълтват. Казах гъвкавите ни тела, а не гръбнаци, защото, както е известно, ние, мекотелите, сме без гръбнаци. Някои се опитват да ни уязвят и да правят актив за наша сметка, като ни обиждат, че сме нямали гръбнаци! Ха-ха-ха! – нагъвам се от смях. – Че това е комплимент да си на Балканите без гръбнак, а не обида; означава, че си се приспособил и си оцелял като по-съвършен животински вид… – продължавам да се заливам в смях: – Ха-ха-ха…
Успокоявам се, обливам се в слуз, но малко, за да не се разсея, и продължавам да си мисля:
Нямал съм гръбнак… А как да имам като съм балкански? На Балканите да имаш гръбнак си е чиста авантюра – все едно да си самотен бор в планината… Виждаш се отдалече и това предопределя съдбата ти от раз. Или ще те отсекат дървари-бракониери, или буря ще те отнесе, или светкавица ще те изпепели… Във всички случаи няма да те има, ако че боровете живеели по сто и повече години. Живеят, но не тези на върха, а онези – другите, в ниското, в сянката, във влагата, сред другите борове!
Нямал съм и мозък – само два-три ганглия. И как да имам, като съм балкански? Ако имах мозък, щях да съм най-малкото хлебарка. То на Балканите да имаш мозък си е проклятие – личи ти отдалече и отново те стига съдбата на бора в планината – светкавици, бури, дървари-бракониери… Притежанието на мозък на Балканите е най-сигурната гаранция, че няма да те има. Ако не те застигнат светкавици, бури и дървари, единственият начин да оцелееш, ако имаш мозък, е да се изнесеш колкото се може по-далеч. И единственият начин там да оцелееш е да забравиш завинаги, че някога си бил балкански, да се приспособиш, т.е. от червей постепенно да се превърнеш в хлебарка и в момента, в който почувстващ, че си станал истинска хлебарка, разбираш, че трябва да се пенсионираш, пенсионираш се, живееш щастливо няколко години като хлебарка и…, животът ти маха с ръка за последно сбогом и…, попадаш в кръговрата на веществата в неживата природа…
Натъжавам се, за миг забравям, че съм гладен, и преставам да мисля, облян в сълзи, вместо в слуз.
Гладът отново ме присвива и за да забравя, че не съм ял нищо от десетина дни, отърквам предния си край в пръста, за да избърша сълзите си и продължавам реда на хаотичните си мисли, резултат от хаотичните ми чувства, следствие от хаотичното ми битие… Свивам се, отпускам се, концентрирам се и продължавам да си мисля:
Ние, мекотелите, сме живи, защото на Балканите еволюционното развитие (борбата на видовете да оцелеят, в случая – със светкавици, бури и дървари и своите себеподобни) последователно, бавно и системно е унищожило (като динозаврите в древността) всички, които са имали мозъци и гръбнаци. На мястото им сме останали (или по-късно сме се поселили), или сме се разраснали като популация и вид ние, безмозъчните и безгръбначни мекотели (не знам каква е разликата между популация и вид, нито бих могъл да предположа, защото не съм биолог)… Не мога да кажа също така защо се е получило така с гръбначните и безгръбначни и с мозъчните и безмозъчни видове на Балканите, защото не съм биолог, както стана дума току-що, а съм си, както стана дума вече много пъти досега, един най-обикновен червей балкански, единствен, неповторим, без гръбнак и мозък, само с тънко и дълго тяло и два-три ганглия отпред… Но – снишавам глас в тъмната си дупка, – ганглиите са ми достътъчни да мисля, въпреки че тези, на които посветих настоящите си мисли, си мислят, че при наличието на ганглии и отсъствието на мозък това е невъзможно. Това е един от другите балкански парадокси – мисленето с ганглии, а не с мозък. Никой зоолог не е обяснил досега този парадокс. И не би могъл да го обясни някога. Защото, за да си го обясни, някой би трябвало да бъде поне мъничко балкански и непременно червей… Но къде сте видели червей-зоолог, който да изучава себеподобните като антрополог градинарите, които бастисаха живота ни с пестициди и лопати… И поради това този факт (мисленето без мозък) ще остане най-голямата загадка на Балканите за социолози, антрополози, зоолози, биолози и други научни виртуози, родени далече от Балканите, някъде там – във или около родината на Кафка, да речем…
Като казах Кафка, осъзнах, че пак съм се отплеснал, но нямам желание да се свивам и отпускам, да се концентрирам и да мисля. И притихвам.
Почивам си минута-две и се сещам, че думата беше за птиците, които ни дебнат от небето да прекършат безгръбначните ни гъвкави тела…, всъщност за това вече стана дума и ще продължа с гризачите, които също биват два вида: къртици и лалугери, и също са еднакви – еднакво кръвожадни към беззащитните си жертви, досущ като врабците и орлите. С тази разлика, че не ни дебнат от небето, а направо от изпод земята – отляво и отдясно, отпред и отзад, отгоре и отдолу… И как би могъл да живееш и спиш спокойно, като всеки миг някой може да нахлуе в уютния ти дом, да те изтегли от тънката ти дупка и да те нагълта цял? При тази мисъл само коремът ме присвива, сънят ми се изпарява и депресията надниква със сивото си око в черната ми дупка…
Б-р-р-р… – зиморничаво потръпвам, свивам се на топка, позатоплям се и бавно се отпускам. Чукам на дърво (стърготина в стената на тъмната ми дупка), плюя в пазва и продължавам да си мисля:
Като живял дълго и видял много неща над и под земята стар балкански червей, мога да заявя най-отговорно, че лалугери и къртици може да срещнете навсякъде и по всяко време – в полета, гори и равнини, през деня и през нощта, през четирите сезона… Така са издълбали и прокопали всичко около себе си, че балканската земя е заприличала на швейцарско сирене. Движат се из дългите и мрачни коридори – свъсени, забързани, мрачни, кръвожадни… – нагоре-надолу, наляво-надясно, напред-назад… Слухтят и дебнат кого да захапят изотзад, кого да нагълтат, чия кръвчица да изпият, чий уютен дом да разрушат. Най-често – нашия дом и нашата кръвчица – на безобидните, безмозъчни и безгръбначни, гладни мекотели…
Б-р-р… – пак ми става хладно и пак се свивам на топка.
Освен че са кръвожадни, отличителна черта на лалугерите и къртиците е, че са многобройни. Плодят се като дрозофили… Не съм зоолог, но съм чувал, че дрозофилите живеели кратко (ден, ден и половина) и поради това се плодели бързо и по много, за да не затрият ценния си еднодневен вид…
Виж ти! – интересна идея проблесва в тъмнината на подземната ми дупка – нещата, дето стават под, стават и над земята?… Целта е една – да не се затриеш, да не прекъснеш веригата на драгоценния си животински вид!!! В тази насока лалугерите и къртиците имат голям шанс – първо живеят на наш гръб и за наша сметка (ядат ни по всяко време, щом ни зърнат) и второ – плодят се като дрозофили. За жалост при нас, нежните и беззащитни мекотели, не е така – първо лалугерите и къртиците ни ядат по всяко време, щом ни зърнат, и второ – една част от нашите се разбягаха на всички посоки изпод земята, тук останахме малко, а тези, които останахме – майко мила!!!…
Б-р-р…, ох… – става ми горещо, като си помисля. Изпълзявам към входа на витата си дупка, поемам две-три глътки хладен въздух, поохлаждам се, връщам се на предишното си място и се изпружвам. И коремът отново ме присвива. И се свивам, и застивам.
Постепенно коремът ме отпуска, отпускам се и продължавам да си мисля: ще попитате защо не излязох от драгоценната си дупка? И защо не си потърся храна някъде извън нея, след като съм прегладнял? Ще ви отговоря, като изпълня обещанието, което поех преди малко: да ви разкажа за оцелелите за спомен и кадем – моите събратя тънкотели, но не чешки, като Кафка, а балкански като категория, понятие, съдба, идея, като…, като всичко, което не може да се опише с други думи, освен с една-единствена дума, с едно-единствено определение, с един-единствен ярък смисъл неповторим – балкански. Сега е ясно за какво става дума – балкански мекотели!…
Излезеш за малко от дупката си, за да подишаш чист въздух, да се попечеш на оскъдното есенно слънце и да хруснеш някоя тревна люспица, да речем, и докато се обърнеш, видиш, че друг е влязъл в твойта дупка, зъби ти се от входа с нагънатото си смукало, твърди, че тази дупка е негова от памтивека, и не те пуска да влезеш в родния си дом. Ако понечиш да влезеш, протяга нагънатото си смукало да те засмуче. Ако пък тръгнеш – направо те засмуква и ти прави такава пришка, голяма колкото цицина, че после не можеш да влезеш в никоя червива дупка, а само в дупката на някоя къртица или лалугер, а там, както вече казах, съдбата ти е предрешена, така че, мислиш си ти, докато гледаш оня другия мекотел събрат да ти се зъби с нагънатото си смукало от входа на родната ти дупка, по-добре по-бързо да се изнеса по-далеч и да потърся друга дупка, на някой мекотел събрат, докато не ми направят пришка, голяма колкото цицина, с която никъде ни бих могъл да вляза и ще остана над земята под прицела на врабците, които… – за тях вече стана дума, и на жарките слънчеви лъчи, които ще ти изсушат кожата, докато я превърнат на каиш, а като каиш как ще се нагънеш, за да влезеш гъвкаво в нечия чужда дупка? [Забележка: есенното слънце е друга работа – то само топли, а не прегаря, като летния си разгорещен събрат (край на забележката).] Съзираш я (нечията чужда дупка), оглеждаш се и гъвкаво влизаш в нея, докато събрат ти се пече на оскъдното есенно слънце и похрупва тревисти люспи и го дебнеш, кога ще тръгне да се връща, за да му се озъбиш с нагънатото си смукало или да го засмучеш, ако тръгне…, и т.н., и т.н….
Или пък, пак докато се обърнеш и видиш, че някой от милите ти братя мекотели е запушил дупката ти с бучка пръст, но така я е запушил, че и господ не би могъл да я отпуши. Оглеждаш се, но около теб няма никой, когото да попиташ: „Защо бе, кому е нужно това кощунство?…” От съседните дупки виждаш само бледите силуети на милите си братя мекотели, които надничат през тесните входове и те гледат със състрадание, симпатия и най-вече безучастно и се гърчат недоумяващо, сиреч много кофти, брат, но нищо не съм чул, нищо не съм видял, майка му стара и беля…, и бледите им силуети изчезват навътре в сумрака на родните им дупки. И тъй като никой вече не те гледа нито със симпатия, нито със състрадание или безучастно, овъргалваш едно голямо кално топче и го набутваш с кеф в най-близката червива дупка. После се прикриваш зад близките треволяци и гледаш сеира на мекотелия си събрат, който се озърта и в погледа му се чете: „Защо бе, кому е нужно това кощунство?…” А ти поклащаш глава: „Много кофти, брат, но нищо не съм чул, нищо не съм видял, майка му стара и беля… ”, и го гледаш със състрадание, симпатия и най-вече безучастно…
Или пък, докато се обърнеш и видиш, че са измъкнали от дупката ти всичките люспици и зрънца, които си събирал цяло лято и с които си се надявал да изкараш до пролетта – разбираш го по следите по земята: влажна следа с поръсени зрънца и люспи… Тръгваш по следата, стигаш до входа на съседната червива дупка, прикриваш се в треволяците и чакаш събрата си да излезе. Чакаш ден, два, три… –балканското ти упорство е пословично, когато чакаш да влезеш през някоя врата, когато собственикът излизе от дома си, за да измъкнеш скътаните зрънца и люспи. И един ден дочакваш чакания ден, влизаш и отмъкваш всичките зрънца и люспи (твойте, неговите и всички други, които видиш), ако, че са ти много…
И това е вечният червив балкански кръговрат – настаняването в чужди дупки, запушването на чужди входове с кал, отмъкването на чужди люспици и сламки… и т.н., и т.н….
Те това сме ние, оцелелите мекотели за спомен и кадем, за които ви обещах да ви разкажа преди малко… Но да се върна към идеята да разкажа за себе си нещо искрено и съкровено.
И така: Отгоре са врабците и орлите, отстрани къртиците и лалугерите, в гърба – моите събратя тънкотели. Накъде да дълбая моята дупка? Накъдето и да тръгна, все се натъквам на някой, който иска да ме смачка, стъпче, окраде, изяде или ухапе… Остава да дълбая навътре в себе си. Това и правя – продължавам да си мисля…
И без да искам, и без да го съзнавам, се връщам към началото – при Кафка, защото открай време темата за балканския червей и нестихващите му неволи няма край…
Ч. в.
(Червей васко)
P.S.
Не ме питайте защо написах името си с малка буква. Първо, така не се забелязва отдалече, и второ – от всичко казано дотук става ясно, че на Балканите нямаш право на главна буква.
P.P.S.
Не ме питайте също така защо написах името си (под заглавието и посвещението в началото на изповедта ми) с главна буква. Тук, при нас, под Балканите, като се родиш, те записват с главна буква, а видът ти – с малка, но после тези от началото, на които посветих настоящото писание, разменят местата на двете начални букви, за да си знаеш мястото в еволюционната редица и да не надигаш глава и да мислиш, че си нещо повече – например хлебарка или друга дребна животинка.
P.P.P.S.
А връщането към началото, след като си стигнал края, отразява вечния балкански житейски кръговрат – от началото към края и обратно, докато еволюцията ти каже:
Край!
Стоп!!
Обратно в черната ти дупка!!!
И те завърти в кръговрата на веществата в неживата природа…
Разказът е част от сборника Zoo Балканика & Хомо Balcanicus или безумици балкански...който може да намерите тук
Последни коментари