Вземи един Горки, прочети го, добави му щипка българско, после две дози световно, ама от онова най-тежкото, подправи го дълбоко социално, после махни излишните лигавщини, махни и общуването, добави няколко лозУнга (може и от Уикито), намигни сексуално, пусни малко кръв, непременно няколко ругатни, секси мацка-бунтар, добави пистолет, всеки знае, че в някой момент ще гръмне, изпразни сцената…
Стоп!
Сцената казах! Не залата!
Малко са постановките, от които съм искала да избягам. Сега. На момента. За да дишам. За да мисля. За да чувствам. За да чувам. След третия дидактичен монолог, когато отдавна вече бях забравила, че имам насреща сцена, пълна с топ звездите на България, копнеех за спокойна неделна вечер с чаша чай. Тъй като бягството по време на шумно рекламирана премиера би се изтълкувало като поредното доказателство за срив на ценностната система, реших да се съсредоточа върху нещо позитивно. Някакъв отчаян опит за автосугестия. Двоеточие. Кога успя да отслабне Стефания Колева? Изглежда превъзходно в лилавата рокля, вталена, тип лале, изящно подчертаваща стройния й силует. Може би е била в „Зоната“ или е минала на веганска диета, може би е изключила само тестата…Със сигурност спортува. Карамазов не спортува или поне не му личи. Мустакът не е неговото амплоа, затова пък Вергов не прилича на себе си брадясал. Дарин Ангелов с брада…може, ако харесваш брадати мъже, принципно. Аз не харесвам. Но пък харесвам Николай Урумов, като плюшен мечок е, от онези, които баба ти е измъкнала от раклата, но така се привързваш към тях, че ти се иска непрекъснато да ги гушкаш. Не, не искам да го гушкам. Но пък ми е жал за него. И за другите. Толкова са талантливи, а им се налага да стоят срещу група дръвета и да декламират. Става ми неудобно, което е неудачно. Може би е NEOдачно. Не знам. Само знам, че след прокламацията за гладуващите деца в Африка изключих.
На режим муте съм. И не ме е срам. Мисля си за червената рокля на Колева и за другата, златната, на Александра Василева – уф много бляскава, бе, извади ми очите. Нещо говорят, застанали са мирно, гледат ме в очите. Трябва да се чувствам виновна. Трябва?! Мисля си, че в моментите, в които играят, всичко е ок. Сещам се, че съм на театър, а не на другарски съд. Но е за кратко. Иска ми се повече да играят. Режисьорът иска друго. Някак си немската школа ми идва вповече. Назиданието – също. Отново съм на муте, но не действа особено. Опитвам се да затворя очи, за да не слушам. Мъжът до мен се върти неспокойно. Зад мен някой потропва по стола ми. Декларативната дидактика ме подтиска, след това ме ядосва, направо ме вбесява. Някой би казал, че изкуство, пораждащо чувства е свършило работата си. Аз обаче не го казвам. И въобще не ми се говори. Неудачно е. За премиери – или добро, или нищо.
НИЩО!
Последни коментари