Били толкова гладни, че решили да наловят бръмбари или калинки от които да направят супа. Надявали се да открият месести червеи или защо не скакалци – в Енциклопедията на Татко прочели доста интересни факти за състава и хранителните вещества в техните пукащи и хрускащи тела. Питателна храна, казал Андрей и Мая поклатила глава в пълно съгласие.
– Ще ни трябват повечко – тънкият ѝ гласец показвал, че в гърлото ѝ се крие огромен глад.
– Ще вземем колкото трябва – Андрей скочил от мястото си до прозореца и грабнал металната купа. Някога, когато Татко бил жив, пълнел очуканата ѝ вътрешност с ябълки, сияйни, чудесни ябълки, сочни круши или в краен случай шепа сливи, вълшебни дарове набрани до някоя ограда по пътя към дома.
– Татко ми липсва – изхлипала Мая, сякаш прочела мислите му – помниш ли…
– Помня – прекъснал я Андрей – да тръгваме.
*
Градината зад къщата наричали Мястото, след което свършва светът. Никога не ходели до далечната ограда в западния край, задоволявали се само да наблюдават как слънцето потъва зад разкривените дъски, които отровният бръшлян държал в плен целогодишно – по залез цялата тази гледка избухвала в пламъци, а сенките ставали неестествено дълги, нещо, което още повече подсилвало убеждението им, че там действат сили, чужди на познатия живот.
– Може би Майка ще се върне днес – Мая била мечтателка и това със сигурност щяло да ѝ навреди за в бъдеще, така мислел брат ѝ.
– Няма да се върне – Андрей изкопал с пръсти малка плитчина в рохкавата пръст.
Опашката на червея, ако изобщо можело да се нарече опашка, изпулсирала в меката кал, но ловките пръсти на момчето не ѝ дали възможност да се скрие. До час в металната купа се гърчели задоволително количество пихтиести кафяви червеи и неколцина листни въшки, които се откроявали с искрящо зеления си цвят.
– Не мога да ям това – изхленчила Мая – изглеждат ужасно.
– Когато ги сготвим ще е друго – брат ѝ тръгнал към къщата и тя го последвала.
– Как ще живеем сами, глупчо – изсмяла се изведнъж Мая, докато той се опитвал да измие червеите без да ги загуби в канала на умивалника.
*
Нарязал ги на дъската. Един по един, на малки колелца. Но те не спирали да се движат и Мая отново се разхленчила, че това е противно.
– Добре – казал Андрей и събрал улова в металната купа – ще вземем малко багаж и тръгваме. Ще се махнем от тук. Ще намерим истинска храна.
Мая се оживила, затанцувала в кръг из тясната стая, започнала да събира хаотично предмети в лимонено жълтата си раница. Без да губят време се приготвили и тръгнали. Прекосили целия двор, прескочили оградата и нагазили във високата влажна трева отвъд.
– Представях си края на света различно – констатирала Мая – с повече цветя – добавила и Андрей се разсмял.
– Земята е кръгла – погледнал сестра си в очите – практически няма как да има край.
– Кръгла? – Мая спряла и се огледала– кръгла като топка?
Андрей кимнал утвърдително с глава. Слънцето било високо и напичало върху главите им, а косата на Мая изглеждала златна, крехка и много златна, съвсем различна от всичко наоколо. Искаш да кажеш, че под нас има къщи и други хора, така ли? – Мая не спирала да мисли за наученото току що.
– Да – Андрей избързал напред и тя го догонила.
По пътя намерили къпини, било ранна есен и врабците още не били изгладнели дотолкова, че да се завират в бодливите им листа. На Мая зъбите станали черни, смеела се радостно и пълнела устата си с плодове. Андрей набрал най – хубавите за нея, цяла шепа. След няколко часа, незнайно колко, защото нямали със себе си часовник, стигнали до малка къща. Приличала на изоставена, но била някак цяла – с врата и затъмнени прозорци, дори малкият преден двор имал симпатична ниска портичка.
– Почакай – казал Андрей – ще отида да огледам и ако няма никой ще пренощуваме тук
*
В къщата имало легло, малко огнище и маса с няколко стола. Подът скърцал приятно под краката им и навсякъде се носела миризма на дим и дърва, нещо, което изгладнелите им съзнания веднага свързали с храна.
Андрей запалил огън, оказало се, че в своята раница бил сложил кутия кибрит, той винаги се сещал за такива неща. Зад къщата намерили гъби. Цяла поляна с гъби, израснали свободно, с бледорозови качулки и ниски грапави стъбълца. Татко ги бе научил да разпознават отровните измежду ядливите, за това смело си набрали. Поставили ги върху нагорещената решетка в камината и изпитали истинско удоволствие, когато в къщата се разнесъл аромат на печено – погълнали ги още парещи, ядяли бързо, с гладни очи и ненаситни стомаси.
*
През нощта Мая получила треска. Андрей спял до нея и с гърба си усетил колко е горещо тялото ѝ. Скочил уплашен, разтърсил я, но тя не отворила очи, само изскимтяла като малко коте. Под лунната светлина лицето ѝ приличало на сребърна паричка – мъничко и кръгло и на Андрей сърцето му се свило от тревога. Цяла нощ мокрил челото ѝ с вода от потока, който минавал наблизо до къщата. Тичал навън, потапял ръцете си, после се връщал и ги залепвал върху горещата ѝ кожа – почти веднага се стопляли, температурата се прехвърляла в дланите му и той отново хуквал към потока. Не подвил крак нито за миг, а когато слънцето изгряло, треската си била отишла така внезапно, както била дошла.
*
Останали в къщата няколко дни, защото Мая била слаба, а и защото гъбите зад къщата били наистина вкусни.
– Трябва да се върнем обратно – гласът на Андрей отекнал категорично в тишината – скоро ще е зима.
Сънят не идвал, двамата лежали с отворени очи в тясното легло и гледали тавана, по който танцували сенките на нощта.
– Ако се върнем как ще живеем сами – Мая започнала да плаче – трябва да продължим и да намерим други хора.
Андрей замълчал, но по кожата му полазил страхът. Не зная какво да правя – прошепнал го колебливо, не искал да ѝ показва, че се страхува.
– Ти винаги знаеш какво да направиш – извикала Мая и скочила от леглото – не мога да повярвам, че се предаваш.
Хукнала навън, просто отворила вратата и се затичала с все сила надолу покрай потока, а брат ѝ взел да вика и да тича след нея. В гората било тъмно, онази нощ нямало нито луна, нито звезди и Андрей загубил Мая от погледа си. Няколко часа се лутал, докато накрая разбрал, че се е движил в кръг, небето било черно, по-черно от онези къпини, споменът за които го накарал да заплаче.
Търсил я до сутринта, а когато съмнало, продължил. Промушвал се във всеки храст, изкачвал се на всяка стръмнина, зовял името ѝ, но от Мая нямало и следа. На всичкото отгоре започнало да става студено, ситен дъждец пръскал от часове и мисълта, че Мая ще се разболее го отчайвала.
*
Вървял без да спира. Страхът му се притъпил и на негово място поникнал гняв. Крещял към небето и обвинявал баща си, че ги е изоставил, ритал купчините гнили листа и наричал майка си с лоши имена, защото не понесла липсата му и избягала, за да забрави. После и гневът утихнал. Изтощен, заспал на влажната земя, а когато след часове се събудил, видял пред себе си оградата на родния дом.
*
Пътят наобратно също е път. Това разбрал в онзи ден на завръщането си. Измил тялото и лицето си, подредил стаите и седнал в градината. Слънцето залязвало, само за да изгрее отново на следващия ден. Оранжева котка скочила в двора и под първите лъчи на залеза изглеждала златна.
Като косата на Мая.
Последни коментари