Започнах книгата без особени очаквания, а в крайна сметка останах доста приятно изненадана. С романа си „Като се върна”, Марко Балцано представя на сцената нов сюжет, способен да отрази още веднъж чувствителността и деликатността, с които писателят наблюдава света. В последната си бележка към книгата, той разказва за генезиса на романа, спомена за едно пътуване до Румъния, по време на което се среща с общността наричана „белите сираци“, деца и тийнейджъри без един от родителите си (понякога без нито един от тях), най-често майки, принудени да напуснат семействата си, за да търсят работа в друга страна. Писателят отбелязва, че въпросът за миграцията често се смята за въпрос, засягащ само мъжете, въпреки че статистиката показва, че две трети от мигрантите в света сега са жени.
Балцано отпечатва на хартия мислите и размишленията, които е съзрял около тази толкова актуална тема, изплитайки семейна история в три гласа, в която няма място за семейни стереотипи, в която работата и финансовите възможности занимават чувствата, в която времето минава твърде бързо, за да бъде възможно да бъде компенсирано по какъвто и да било начин, а чувството за вина и разочарование поглъщат главните герои.
Романът е съставен в три раздела и е изграден около лицата на три члена на семейството – трима главни герои в центъра на събитията: това е историята на Даниела, или Мома, както я наричат двете ѝ деца, която напуска дома, семейството и родината си през нощта, за да търси работа в Милано; Мануел, който учи своята последната година в средно училище, чиито мисли оформят първата част от творбата и Анджелика, дъщерята на Даниела, смазана от отговорността, която се налага да поеме в крехка възраст, която с времето се превръща в глуха, тъпа и разяждаща жлъч.
Тези три гласа Балцано съзнателно оставя встрани от бащината фигура – отсъстващото присъствие в домашната динамика – Филип…
…и така, Даниела, чийто съпруг е без работа, пристрастен към алкохола, с две деца, на които иска да предложи по-добър живот от нейния, бяга през нощта, оставяйки само писмо. Филип, в когото някога е била влюбена и за когото се е омъжила по любов, спи опиянен и никога няма да разбере саможертвата, бягството ѝ посред нощ и нейния яд заради всички неспазени обещания. И в една студена нощ, със стар автобус, тя ще пристигне в Милано.
Балцано оставя Мануел да „говори” първи, оставя мислите му да заемат първата част от романа. В историята се преплитат винаги едни и същи и мрачни рефлексии, в които усещането за изоставеност и невъзможността за пълно разбиране на майчиното бягство са неизменно свързани с опита за приемане на ситуацията под някаква форма на нормалност, изградена след онази сутрин, в която Мома (Даниела), е изчезнала. Училище, приятели, момичета, дискотеки, парите, които Даниела изпраща, не лекуват чувствата на Мануел, който става все по-враждебен и безразличен към живота, толкова отдалечен от дома и от себе си.
В тази обстановка, в която писателят изостря тоновете на дистанцията и разкъсването на семейните връзки, непредвиденото, неочакваното или по-скоро предсказуемото се случва, когато една майка е далеч – един стар и прашен бумеранг, намерен на тавана захвърлен, ще проследява пътя назад. Мануел претърпява инцидент и състоянието, което оставя тялото му затворник, разгръщат втората част на романа, в която Даниела разказва своята история. Ден и нощ тя ще стои до сина си, ще го изучава отново и ще му разказва за живота в Италия, за старците, които е обгрижвала, за децата, които е отглеждала, за борбата с недекларирания труд и умората, която се е впила в тялото и ума ѝ, карайки я да остарява прекалено бързо в къщите на други хора.
Историята разказва за тъмнината на дните. От тази тъмнина прелива гласът на Даниела, която чувства вина за това, че е изоставила децата си, „онази вина, в която трябва да се отразява всеки път, когато се върне… тя е като сянката, грешка, която ще я настига, дори и да се опита да избяга”.
Но не е ли това, което всъщност винаги се случва, когато възрастните трябва да правим избори за себе си и за бъдещето на децата си? Носим бреме, чиято тежест е неизчислима… а много често и неизлечима.
„Когато се върна…“ – тази фраза, произнасяна при всяко обаждане, разполовена, боли и кара сърцата на персонажите да вибрират, да се свиват.
Анджелика –толкова бързо пораснала, в третата и последна част ни показва историята през своята призма. Неспособна да разбере майка си, чиито избори са затрупали и разстроили живота й, тя се вкопчва в мечтите, в любовта, в желанието да напусне Ръдени. Място, което вече не се чувства като дом, а като кървяща рана. В тези последни страници, които съвпадат с развитието на състоянието на Мануел, писателят ни въвлича в гъстото преплитане на неизказани думи и неразрешени въпроси, които са изтощили връзката майка-дъщеря, често експлодирайки в постоянни кавги.
Това е книга, която наистина ме накара да се замисля, най-вече защото не успях да определя за себе си дали някой от героите е прав или не. Тази история показва как всеки жест, дори и този, направен от любов, може да не бъде разбран или може да бъде отречен. Книгата се чете гладко, тя оставя у читателя смесени усещания, но със сигурност фокусира вниманието върху състоянието на много жени, често принудени да оставят семействата си далеч за несигурна работа, с надеждата за по-добро бъдеще за близките им докато ги няма… и за тях – като се върнат…
„Като се върна” е роман, който те оставя без дъх докато прелистваш, който те принуждава да размишляваш, който ти позволява да наблюдаваш част от света с по-осъзнати очи.
Любими цитати:
* „Кой знае къде отиват спомените, щом паметта изчезне”
* „Да се рови (из мислите) е по-лошо, отколкото да се плаче. То значи да се предадеш на мисълта, че всичко е за изхвърляне, да затвориш всяко нещо в кашони, които никой никога няма да отвори.”
* „Една история, преди да я разкажеш, трябва да можеш да я изслушаш.”
Откровение:
Беше ми трудно да напиша това ревю. Защото ми се стори отговорна „задача”, не исках да го претупам, а в процеса на писане исках в едно и също време хем да включа повече, хем да си замълча, защото не съм изпитвала съвсем същите емоции, само частица от тях. В България реалността е почти същата. Огромна част родители оставят семействата си далеч, търсейки на работа и по-добро бъдеще за децата си в чужди страни или градове. Познавам много такива родители, познавах и много такива деца. Виждала съм болката от липсата на близост и трудностите пред които са били изправени. Мисля да напиша още едно ревю за тази книга – когато емоцията се избистри.
И още нещо… В средата и в самия край на романа е вмъкната историята на един стар червен бумеранг, намерен захвърлен на тавана, който ще проследи пътя напред и пътя назад. Той ме накара да се замисля каква е неговата символика в случая… Лично аз виждам бумеранга като специален инструмент, който изисква умение и практика. Трябва да го хвърляш под правилен ъгъл и скорост, съобразено с посоката на вятъра, за да предвидиш посоката на полета му. Ако го направиш правилно, той ще се върне при теб.
Свободата и отговорността на избора, риска и наградата, предизвикателството и умението, са като бумеранг. Какво имам предвид? Имам предвид, че имаме правото и възможността да решаваме как да живеем, какво да правим и какво да мислим. Но също така, че трябва да понесем последиците от нашите решения и да отговаряме за тях. Защото изборите ни не засягат само нас, те могат да имат положително или отрицателно влияние върху живота и на другите. Те създават или разрушават връзки. Затова, преди да хвърлим бумеранга, редно е да се запитаме: Какво искам да постигна с това? Как това ще повлияе на мен и на другите? Какви са рисковете? Какви са алтернативите?
Нашите избори трябва да са в синхрон с нашите ценности, с целите и принципите ни. Бумерангът само ни показва, че всичко зависи от нас, от това колко добре можем да боравим с инструментите, които имаме на разположение. И когато дойде моментът да хванем бумеранга отново – да приемем последствията от своите избори, добри или лоши.
А какъв е бумерангът, който вие искате да хванете?
Последни коментари