Човекът е човек, когато е закусил.
Конфуций
– Направи нещо – каза тя и издиша дима в лицето ми. Направи нещо! Сега! – Очите й, мътнозелените й очи се присвиха в крайчетата и, Бога ми, можех да се закълна, че се кани да ме заплюе. Не ме заплю, извърна поглед от мен към монитора, по който вървеше поредният японски уестърн.
– Японски? Уестърн?! По дяволите, чий болен мозък е решил, че японците могат да правят уестърни? – да, съвършено ясно помня грешката си да задам този въпрос на Кейт. Тя просто протегна изящната си ръка с ярко червен маникюр и бутна вазата. 20 000 долара се превърнаха в килим от малки, ситни парчета древност.
– Ти, луда ли си – това беше оригинална Цянлун от династията Цин. – смахната кучко!!! – изкрещях извън себе си.
– Ти си луд, ако смяташ, че можеш да ми говориш така – отвърна Кейт равно и усили звука. Дебел японец с каубойска шапка и джапанки беше уловил антилопа в ласото си и се канеше да я опече. Антилопа?! Мамка му!
Събудих се в 3 през нощта, давейки се в собствената си слюнка. Дебело конопено въже обгръщаше врата ми в стегната примка. Кейт, обута единствено във високи кожени ботуши, ме беше обкрачила и леко придърпваше въжето. При всяко придърпване остра болка прорязваше гърдите ми и таванът се накланяше към мен.
– Цвили – каза Кейт и наведе глава над лицето ми. Сламенорусата й коса се разпиля по гърдите ми в приятен гъдел.
Опитах се да кажа нещо, да я попитам какво прави или просто да се опитам да се събудя, но от устата ми излезе единствено протяжно Грррр.
– Цвили – повтори Кейт – цвили, за да живееш! Вероятно въздухът все още не се беше изсулил напълно от мозъка ми, защото осъзнах – кучката не се шегува. И цвилих, Бога ми, как цвилих.
Това беше преди една година. Оттогава досега загубих три статуетки от династията Минг, целия фамилен порцелан, два Давида, платно на Кандински, десет репродукции на Hawaiian Missionaries…Всъщност, истината е, че загубих всичко. За всяка моя грешка, тя ме наказваше. Кротко. Скъпи, казваше, не обичам да се караме. Не искам любовта ни да бъде в плен на вещите ти. Твоите вещи те правят безчувствен. Аз те освобождавам Позволявам ти да счупиш веригите на ограниченията, които стереотипите са създали у теб. Уча те. Ти си пристрастен към придобивките, мили, ми казваше Кейт и превръщаше в късчета, в парчета, в парцали, в минало години къртовски труд. Графитеният Aston Martin изгоря в нощта, в която за пръв път не издържах – ще се махна от нея, реших, наблюдавайки как клепачите й се движат в ритъма на съня. Да, разбирам, че това е отчаян ход, който не подхожда на стабилен мъж с известен социален статус и немалки възможности. Наивник!. Така и не чух как се е озовала на моравата, автоматичната врата се вдигаше бавно – видях първо краката й, идеални крака със съвършено оформени мускули, тесния ханш, пъпчето със сребърна халка, бенката във форма на звезда до лявото й зърно. Огънят извираше от нея. От порите й хвърчаха искри. Но не това ме подлуди. Очите й, очите й проникваха в мен и, Бога ми, аз я желаех. Седнал на предната седалка на живота си, си представях как прониквам в Кейт, как ноктите ми раздират гърба й, а зъбите ми нарушават целостта на тази съвършена кожа, как утолявам глада си.
Нищо подобно не се случи. Измъкна ме точно секунда преди огнените езици да обгърнат тялото ми. Спасих ти живота, мили, каза, бъди благодарен. Бях. Цяла нощ бях благодарен по начини, които дори не искам да помислям, камо ли да изрека на глас, но всеки един от тях, признавам, беше гениален. На другия ден продадох фирмата, акциите, облигациите.
После се преместихме. Купихме си малка ферма в края на нищото и в началото на гора. Не е особено, казваше Кейт, само каквото ни е нужно, любими. Обзавеждането беше оскъдно, изчистено, спартанско. Легло, маса, два стола, един диван, двуместен. Най-разточителното в новия ни дом беше огромният монитор. Мониторът на Кейт, на който тя гледаше своите японски уестърни. Притежаваше стотици дискове с японски уестърни и за тях бяхме монтирали в стената специално изработен блиндиран сейф със специално проектирана ключалка. Сейфът беше по-скъп от къщата ни, кодът, разбира се, знаеше само тя. Кейт ме събуждаше всяка сутрин в 5 и отивахме на лов. Ловът я възбуждаше. Аз тичах, тя ловуваше. Понякога ме улучваше и после ме лекуваше. Беше последователна лечителка, проникновена, както се досещате – гениална.
Пристрастих се към лова. В 5 без 5 я чаках пред вратата, незакусил и избръснат. Кейт мразеше да имам косми по лицето и да мириша на храна. Облечен в най-ярките си дрехи и шапка, пречеща на клоните да се завират в косата ми, бях готов да изпълня мисията си. Стараех се. Когато тя заспиваше, се промъквах тихо в оръжейната, така наричаше малка пристройка, служела някога за склад за дърва, и почиствах карабините й,. Оръжията трябваше да бъдат изрядни и в готовност.
Разбира се, че се опитах да избягам, Бога ми. Но това беше съвсем в началото, след втория лов, когато ме улучи в слабините. Не съвсем изцяло в слабините. Точно толкова, колкото да знам, че може да ме улучи и в слабините. Тя заспа, аз се измъкнах и тичах, и тичах, и тичах, бос и без шапка. Само това помня. Събудих се в леглото, овързан със сезал. Гениталиите ми бяха очертани с бръснарско ножче. Изключително прецизно, дори ювелирно, бих казал. И така започнах тайно да се грижа за оръжията й. Известно време живяхме в хармония. Бяхме се напаснали. Може би Кейт все пак беше права, вещите отнемаха свободата. Парите бяха ненужно бреме. Хората бяха ненужно бреме. Аз и тя представлявахме всичко, от което имахме нужда.
Докато не се появи Мелинда. От нищото. Олющеният й жълт форд спря пред портата ни. Точно се бяхме върнали от лов. И двамата бяхме малко нервни, защото Кейт имаше от онези дни и не ме улучи нито веднъж, въпреки старанието ни. Остана един патрон в стария Winchester, но тя отказа да го използва. Продължаваме утре, каза, ще взема Sauer-а. Отвратителен си. Извиних й се, оправдах се с травмата на глезена, която бях получил предишния ден, докато се катерех на едно дърво, беше ми поръчала да бъда сокол. Клонът се счупи и се озовах в краката й. Слава Богу, нямаше нищо счупено, но болката пречеше на координацията ми. Също така бях лишен от вечеря.
– Извинете, мога ли да изолзвам телефона ви? – каза Мелинда и без да изчака да я поканим или поне да поиска позволение или да ни погледне въпросително. Бутна портата с крак и влезе. Беше дребничка, с късо постригана черна коса, сресана небрежно, по момчешки. Дупето й в стегнати тъмносини джинси се полюшваше съблазнително. Носеше проста бяла тениска, но тя не можеше да скрие пищните й гърди. Гърдите на Кейт бяха малки. Гърди на висока съвършена жена. Знаех, че не трябва да гледам момичето, което представляваше точно обратното на висока съвършена жена. Не биваше да откликвам с цялото си същество на начина, по който върви по пътеката към нас, но опитът ми да се съсредоточа върху петното от кръв върху лявата ми обувка претърпя провал. С периферното си зрение улових силуета на Кейт, стоеше неподвижна, с изпънат гръб. Дишаше учестено, макар стойката й да излъчваше преднамерена досада, дори безразличие. Но да, дишаше учестено. Усетих го точно преди Мелинда да се усмихне. Зъбите й блеснаха и тя подаде ръка.
– Аз съм Мелинда – каза – и скапаният ми телефон сдаде багажа. Голяма късметлийка съм, че попаднах на вас, вече смятах, че съм край..
– Голяма късметлийка си – отвърна тихо Кейт и прокара връхчетата на пръстите си по бузата на момичето – истинска късметлийка. – Видях в очите й онзи пламък, който в първите ни нощи наричах любов. Какъв глупак!
След това нещата се развиха по-добре, отколкото бях си представял. Кейт бе изцяло обсебена от Мелинда, аз също. Само че по различен начин. В Мелинда Кейт виждаше нова играчка, аз – спасение. Кейт я покани да остане. Не ме попита, аз не възразих. Не се бях наспивал от месеци, тялото ми пируваше самотата през нощта, а през деня крадеше докосвания от Мелинда. Срещахме се по ъглите, не разговаряхме, кожата ми усещаше нейните вибрации и това ми беше достатъчно. Животът вече изглеждаше възможен.
В сряда сутрин ловът беше подновен. Без мен. В сряда вечер Кейт беше мъртва. Любимият й Sauer засякъл и на мястото на челото беше зейнала огромна дупка. С Мелинда не обсъждахме случилото се. Тя не ме попита и аз не я попитах. Оставихме Кейт там, където си беше.
– Направи нещо – процеди Мелинда и загаси цигарата си в коляното ми. – Зелените й очи се отделиха от екрана и пропълзяха по сейфа. Сянката беше изчезнала и зеленото около ирисите беше станало ярко. – Дай ми парите, шибано копеле, отвори го!
– Обичам те – казах аз –и езикът ми лакомо се впи в голата й гръд . Беше 5 без 10, въпрос на време да се добера до Winchester-а…Но първо щях да закуся.
Превод: Александра Иванова
Последни коментари