Абсурд на абсурдите! Трета поредна нощ Таня беше спала три-четири часа. Едвам заспиваше късно през нощта и се събуждаше между 3 и 4 часа с глава, преливаща от разнопосочни, рошави и бодливи мисли. Уж всичко винаги минаваше за три дена (като в онази поговорка за чудото) обаче се оказа не съвсем така този път. И сега отново. Часовникът показваше противното 3:17 и Таня беше наясно, че дори и да опита да заспи, докато успее вече ще е по-разумно да стане и да си направи кафе, отколкото да дреме в някакъв съмнителен полутранс за час и да се събуди в още по-лошо състояние. Затова отметна ядосано завивката и се насочи с тежко тътрузене към осъзнаването, че деня безвъзвратно отива на кино. В кухнята запали слабата лампа на абсорбатора и се зае да зарежда кафеварката. „Какво, по дяволите?!“ почти изрече на глас и се обърна рязко наляво. Ледени тръпки със секунда закъснение задращиха по гръбнака и по врата ѝ щръкнаха фини косъмчета като малки остри игли. Беше сигурна, че някой мина на сантиметри от нея току що и образът му навлезе мигновено в периферията на зрението ѝ. Но това е абсолютно невъзможно – тук нямаше никой освен нея и със сигурност нямаше как някой да влезе през добре подсигурената входна врата. Винаги е била особено предпазлива в това отношение. От малка, още когато живееше с майка си, имаше екстремен страх, че някой ще влезе в дома им и ще ги заколи докато спят. По-скоро, че ще заколи майка ѝ и тя ще остане сам-самичка на света. Страхът се пренесе изцяло върху собствената ѝ безопасност, когато най-сетне се изнесе да живее сама. Затова избра този блок, в който имаше денонощна охрана, камери на всеки етаж и допълнително аларма на входната врата. Отделно прозорците бяха подсилени, а и на този етаж би трябвало значително повече от обикновена престъпническа мотивация,за да рискува човек да се покатери. Нямаше никой. Просто зрителна илюзия.
Щом пулсът ѝ се нормализира Таня отново се завърна към неспокойните си мисли и стиснала с две ръце топлата чаша, се сгуши в канапето и остави ранния мрак да я прегърне в меката си обвивка. Винаги е особено приятно вътрешният шум да се балансира от тишината на света преди разсъмване. Не беше изцяло лошо това безсъние все пак.
Пое въздух и грабна телефона си. Нямаше търпение да изчака приличен час. Беше отлагала това цели три дни и сега, веднъж преодоляла срама, зашари бързо с пръсти по екрана.
„Съжалявам. Дай ми още един шанс, моля те! Този път ще се получи, само ще трябва да сложа сапун за по-сигурно“.
Прочете съобщението и усети как умът ѝ прескочи за секунда. Изтри последните няколко думи и натисна бутона за изпращане. Облегна се назад, издиша шумно и затвори очи. Каквото стане! Беше напълно наясно, че някой страничен наблюдател би помислил, че се унижава с това съобщение. Просто за нея това не беше важно и си струваше да пожертва няколко парчета от егото си в името на това да се върне в играта. В крайна сметка унижението е просто въпрос на интерпретацияяяяаааааа…Таня скочи от мястото си и от гърлото ѝ се изтръгна плътен, вибриращ звук, който щеше да е писък, ако гласните ѝ струни не бяха все още твърде сънени. Започна да се върти наляво и надясно хаотично, размахваше чашата, от която се плискаха капки във всички посоки. Отново беше видяла нещо с ъгълчето на окото си, но колкото пъти се завъртеше, то я изпреварваше с микроскопична част от секундата и си оставаше просто сянка в периферното й зрение. Беше убедена, че има човешка форма, а не е само тъмно петно в зрителното поле. Дори сякаш за миг долови око, може би ъгълче на озъбена уста, плътен черен дим с флуидно очертание и лепкава текстура. Защура се лудешки из апартамента в опит да избяга, но сянката я следваше по петите. Кръвта нахлу в главата ѝ и зашумя в ушите ѝ с висока пронизителна честота. Таня се хвърли в леглото под завивката, сви се на кълбо и притихна. Моля те, моля те, моля те, шепнеше с треперещи устни, докато съзнанието ѝ бавно се оттегляше и отстъпваше място на гъст, лепкав мрак.
Събуди се към 9 и половина, плувнала в студена пот. Сън ли бе това? Измъкна се тихо и се заозърта. Нямаше никаква сянка, никакъв дим, нищо. Сигурно сън или халюцинация от недоспиването, каза си и се пресегна за телефона. Ужасно много искаше да се върне в лабораторията. Последните пет години беше посветила живота си изцяло на работата с Мартин. Той беше гениален микробиолог и двамата бяха само на крачка от това да валидират съвсем нов метод, заместител на антибиотичното лечение. Просто трябваше да завършат финалните тестове и нейното име щеше да стои редом до неговото във всички публикации и тогава може би…може би тогава…не, Таня, стига, не отново! За какво ти трябваше изобщо да го притискаш, ти си идиотка, идиотка, идиотка! Разсейваш се с романтични детинщини и допускаш грешки, които могат да костват месеци работа точно в този етап!
Имаше съобщение. От майка ѝ.
„Нямам думи, Таня! Трябва да умра ли, за да се сетиш, че съществувам?“.
Таня се свлече на дивана и се почувства обезсилена и виновна. Набра номера и зачака с готовност да получи колкото укор е нужно, да понесе цялата проповед колко лоша дъщеря е, какъв провал е в живота, как е на 27 и още разчита на нея финансово, как няма мъж до себе си, а и кой ли ще я вземе такава разсеяна и неподредена, как трябва да се събере, да си наляга парцалите, да се стегне, да влезе в релси…Телефонът от другата страна на линията пищеше в сигнал „свободно“, но никой не вдигаше. Явно този път е ред на мълчаливото наказание. Диафрагмата ѝ се сгърчи в болезнен спазъм и очите ѝ се напълниха със сълзи. Реши да остави гласово съобщение:
„Извинявай, мамо! Ще мина да ти изви…да те видя още днес, обещавам. Не се сърди, моля те!“.
Права беше. Думите ѝ болят, защото са истина, защото е права, защото реалността е точно това и…телефонът отново извибрира в ръката ѝ.
„Таничка-баничка, тоя път ще трябва устичката ти да даде доста повече от молби и обещания, за да те върна на кораба-майка, нали се сещаш. Идвай в лабораторията до час, иначе изстиваш. И не забравяй първо да минеш през банята!“.
Таня усети тръпка ниско в слабините си и веднага се погнуси от собствената си реакция. Не би трябвало да е унижение, щом я възбужда, нали? Нали? Изправи се рязко от мястото си, но веднага усети, че нещо не беше наред. Нещо се случваше с гърба ѝ. Едновременно имаше чувството, че е изтръпнал и все едно има дебел пласт втора кожа. Опипа се паникьосано с пръсти, докъдето стигаше и всичко на допир изглеждаше съвсем наред. Втурна се към огледалото и се огледа в гръб. Не се виждаше нищо особено, но усещането не изчезваше. Чувстваше и сякаш в ума си виждаше как целия ѝ гръб е покрит с плътен слой жилава, гъста маса, едновременно мека и твърда, лепкава и пореста като кора от почти засъхнала смола. „Таня, ти си луда! Луда! Пълна откачалка!“ Реши да игнорира усещането и се мушна под душа.
След може би двадесетина минути вече препускаше към лабораторията, забравила всички щуротии от сутринта. Припряно почука на вратата на Мартин и зачака като подскачаше леко на пръсти. Нямаше отговор отвътре. Таня почука отново и подаде ухо, за да чуе по-добре когато той я покани. Отговор отново не дойде. Смутено се пресегна към бравата и натисна, но вратата не поддаде. Постоя още около минута така, обърна се и си тръгна.
Какво си мислеше? Той всъщност просто си беше направил майтап с нея и това е разбираемо. След нейните идиотски грешки нищо друго не можеше да се очаква. И сега дори и да изпълни всичките му извратени фантазии, пак нямаше шанс да я върне в работата. Това заслужаваше, като беше толкова разсеяна и неподредена. Кожата на гърба ѝ силно се опъна и огъна раменете ѝ назад. Имаше чувството, че нещо там пука и се разкъсва. Присви очи от неприятното чувство и забърза ход към дома на майка си. Дано поне там да успее да поправи нещо.
Вратата беше почти незабележимо открехната. „Какво, по дяволите?“, помисли си Таня и встъпи в антрето.
– Мамо! – извика, докато изхлузваше ботушите си и размотаваше шала. Отговор нямаше. Разбира се, нямаше да е никак лесно да я накара да проговори. Спомняше си как като малка при някое провинение ходеше с часове след нея и я молеше да ѝ каже поне една думичка или дори само да я погледне. Мълчанието продължаваше и продължаваше, а Таня усещаше как всичките ѝ клетки се разпадат на атоми, главата ѝ бучеше от ужаса, че е станала невидима, че е изчезнала от света, че вече не съществува и колкото и да викаше никой не можеше да я чуе. Не смееше да се разплаче, защото знаеше, че това само ще я вбеси още повече и мълчанието ще се превърне в поглъщаща черна дупка, от която никога нямаше да се измъкне. Затова само преглъщаше отново и отново, гърлото ѝ ставаше все по-стегнато и когато вече не можеше да сдържа хълцането си се свиваше на пода и стискаше зъби, тресеше се цялата в конвулсии и искаше да умре, за да спре да чувства онова унищожително отчаяние. Тогава обикновено майка ѝ най-сетне се смиляваше над нея, гушкаше я и ѝ правеше най-вкусното мляко с какао и бисквитки.
-Мааамоо! – Таня обикаляше стаите една след друга, но нямаше и следа от мама. Накрая надникна в банята и падна на колене. Капачките ѝ изхрущяха, кожата на гърба ѝ се изпъна неистово и цялото ѝ зрително поле започна да се стеснява и гъст черен дим да измества образите на предметите наоколо. Във ваната лежеше удавеният труп на майка ѝ с грозно оцъклени очи, пронизващи черепа на Таня. Ръцете ѝ стърчаха над ръба, разперени гротескно, като че ли беше някаква ужасяваща кукла, а пръстите ѝ бяха начупени, кървави и разкривени в различни посоки. Таня се отпусна на земята и се заизтласква назад към вратата, но не улучи и притисна тежкия си болезнен гръб към студените плочки. Не можеше да издаде нито звук, само притискаше ръце към устата си и се опитваше да извика, но дъхът ѝ секваше и раздираше гърдите ѝ. Телефонът извибрира в джоба ѝ. С треперещи ръце го измъкна и видя на екрана съобщение от бившата ѝ вече колежка Надя.
„Танюш, няма да повярваш какво се е случило. Пращам ти снимки, само моля те веднага да ги изтриеш след това!“.
Таня запремята снимките една след друга и нова вълна ужас започна да я залива. Там беше Мартин, висящ обесен на един от лостовете в лабораторията чисто гол и с тяло, покрито с разрези. Черната сянка около Таня продължи да се сгъстява и да стеснява полезрението ѝ. Стотици очи я гледаха от мрака и десетки усти плезеха грозни червени езици и облизваха лицето ѝ. Опита да се изправи бавно, опипом търсеше опора за която да се закрепи, хвана се за нещо – какво е това, нещо хладно, но здраво и стабилно…ръка, това е ръка. Тук имаше някой, който ѝ подава ръка, стиска я здраво и ще я изведе навън от този кошмар. Таня стисна ръката и се изправи. Мракът започна да се отдръпва и зрението ѝ да се завръща. Стоеше пред огледалото. Образът ѝ изплува пред очите ѝ, лицето ѝ беше прозрачно сиво, очите хлътнали навътре, устните ѝ трепереха, а зад тила си ясно виждаше тъмното очертание на още някой, плътно застанал зад нея, вплел пръсти в двете ѝ ръце, тъмна, плътна сянка, прилепнала към гърба ѝ като втора кожа. Сянката обви костеливите си ръце около нея и за пръв път в живота си Таня се почувства сякаш не е сама, отпусна се и потъна в дълбок, безпаметен сън.
***
– Били намерили сапуна, с който е било намазано въжето у тях, а бравата ѝ била омазана с кръвта на майка ѝ.- Надя седеше на неудобен стол в мрачната стая за свидетелски показания и потропваше нервно с крак. Изобщо не желаеше да е тук, но нямаше избор. – Психиатърът го нарече психологичен ефект или нещо такова.
– Патологичен афект – поправи я следователят.
– Да, същото. Не съм специалист. Било нещо, от което човек изведнъж превърта и после нищо не помни. Аз обаче винаги съм знаела, че има нещо там в нея, нещо зло, нещо диво. Правеше се на много мила, истинска мъченица, но аз виждах, виждах. Беше в очите ѝ, беше сякаш нещо, което се излъчва от кожата ѝ. Никой друг не го виждаше, но аз, аз имам много набито око за тези неща, мен не можеше да ме заблуди. Знаех, че трябва да съм внимателна с нея и да не я настъпвам, защото такива хора са опасни. Нали знаете – приятелите близо, врагът – още по-близо. Не очаквах обаче чак такива ужасии. Не очаквах да е способна на такава жестокост.
– Изпратила сте ѝ снимки от местопрестъплението.
– Ох, да, съжалявам. Бях толкова втрещена от гледката, че не знам какво съм направила и какво съм си мислила в този момент. Сигурно и аз съм имала такъв ефект….така де. Не беше редно.
– Благодаря Ви, за сега нямаме повече въпроси. За всеки случай, моля останете на разположение до края на следствието като ключов свидетел. Не очаквам да се проточи дълго, тъй като доказателствата за вината ѝ са категорични.
– Може би трябваше да остана с нея онази нощ. Понякога си го мисля, дали щеше всичко това да се размине или аз също щях да съм вече на оня свят заколена или обесена…
– Къде бяхте вие през нощта на 31.октомври срещу 1.ноември?
– Бях на парти за Хелоуин, нали вече разказах. Маски, пакост или лакомство, нали се сещате.
– Били сте близки с Таня. Тя защо не беше с вас?
– Тя беше в едно от онези нейни настроения, когато с булдозер не можеш да я изкараш от къщи. Трябва да съм умряла, за да се сети че съществувам в някой от онези дни. Мартин май окончателно я беше изритал от кораба – майка и тя се беше отдала на рев и самосъжаление. Е, сега ще има доста време да си стои сама…
Няколко косъмчета на тила на следователя настръхнаха. Интуицията му се опитваше да му каже нещо, да пробие сякаш иззад плътна димна завеса, да го дръпне за ръкава и да отвори очите му, които изпращаха Надя през тежката метална врата. Той тръсна глава, за да прогони умората и затвори досието.
Последни коментари