Участник в конкурса „Вдъхновен от големите“ – вдъхновено от Чудомир
Сабаале на 30.12, още у темницата Дуда и Стою тръгнаа с големио куфар. Ше посрещат Новата година у Гръция. Ете, и они са ора, и они душа носат! Сека година – дома пред телевизоро. Наядат се , чукнат се с вино у дванаесе часо, и айде у кревато да спат.
–Таа годин по иначе ше е! – отсече Дуда, и стегна багажо.
Та, айде на Централната Автогара. Народ. Рейсове. Патаклама страшна. Дуда нали е кьопава с единио крак, гледа а се не съпиня у народо и у куфарете им. Стою по – млад от нея, нема още четиресе годин, тръчи по рейсовете да чете кой е техния.
Еле, намериа го! С голем зор!
Качва се Дуда пръва у рейсо. Ле- ле ! От дек ги сбраа толку киселяци на едно место! Цел рейс!
– Добро утро ! – нали е възпитано кога влазаш некъде ти да поздравиш. Мале! Само що не я застреляа. Никой не щя да поздрави. Ми ако сакат!
Таман си намери местото Дуда, и некаков старец се поби пред нея на пътеката. Ни, да си седне на местото, ни да върне назад, оти още ора се качват. А, сега!
А, старецо, нали от тва поколение, къде само у неделя се къпат … Па, днеска беше събота. Мани, мани … Загнел се у дебела шуба, елек под нея, под елека дебела вълнена риза, и на там вече Дуда неискаше да знае, оти й прилоше. Таков аромат излазаше от тоа човек! А, он не бръза. Ни, отстапя да й праи место, да си седне на местото, ни отзад проявяват разбиране. Сваля си бавно единия ръкав на шубата, сваааля бавно другия ръкав. Чеша се по тила. Да съблача ли елеко? Може па, а му стане студено от климатико. Ама, па ако дуа топло климатико, мое па да му стане жежко … Не издържа Дуда, па като зина:
– Айде бе, до кога ше чекам! С коя рака бастун да държа, с коя рака багаж да настанявам отгоре? – Старецо погледна през нея, и продължи с неговите си темпове. Сигур беше глух. Добре, че Стою се качи.
– Що стая там бре? – Гласо му също Йерихонска тръба!
– Те, сега ше оправа нещата!
И, ги опраи! Старецо набръже отстапи, ама малко. Само колко, а може Дуда а се тюфне на седалката до прозореца със сичките си 110 кила. Она се невидеше. Вроз нея останаа и дамската й чанта , и торбата с храната и водата, и нещо с което она много беше горда – съвсем ново поръчано по интернет пончо. Стою и он си застана на местото, докато да минат сички ора, и да се отпуши тапата. Минаа ората, и старецо па напиня а стая.
– Я, какво ти казах на тебе бе? Седай си на местото! – изрева Стою.
Не шукна повече тоа старец. Таман Стою да стане а качва багажете отгоре, те ти един талибан се появи. Увит, ошмулен от секъде . С кожух, осем шала, по главата, по муцуната, па отгоре и каскет пляснал.
– Аман бе! Ти, къде си пошал? – и на Стою нервите не издържат, оти гледа , че Дуда се мачи, и вече въздух й не стига.
– Искам да си седна на местото – проговори талибанът с женски глас. Оно това нещо било на старецо жена му.
Офф айде, и она мина. Наслага Стою багажа, настани се и он до Дуда, и рейсо тръгна.
Екскурзоводката по микрофоно се изока, секи а си провери документите, щото ако ги не е зел, на границата ше го остават у България. Стою и Дуда немаше какво а проверяват. Сичко си им беше на ред. Сега само требваше да звъннат по телефоно на домашните, че са тръгнале.
Айде Дуда ше звъни, оти Стою много с тъщата се не докундисваа. Дуда бърка у чантата , телефоно не е там. Бръка на палтото у джебевете – ба, и там го нема!
– Стоюююю, нема го телефоно!
– Как да го нема, ма? Нали го държеше у ръката кога слезнахме от колата?
– Незнам! Нема го! Леле! Що че чина без телефон? Звънкай, а видиме да не е паднал тъдеве некъде. – Звъни Стою, свобосно дава, ама нищо не дрънчи. А, па она е турила една песен и „Цар Колаколь“ ше заглуши.
– Откраднаа го! Да знаеш! Оффф, що че чина сега? – зафана Дуда с крокодилски сълзи а реве.
– Ба, откраднали са го! Тизе си го некъде изтрасила! Чекай па ше звъна.
Звънка Стою – па същото. Свободно дава , ама се не чуе да звъни. Отиде бърже при екскурзоводката, да каже она по микрофоно, ако некой намери телефоно, да го предаде. После се върна на местото , и зе а звъни дома, да каже, оти Дуда си е затрила телефоно, само с неговия ше има връзка.
Потюфкаа се и домашните, ама … Тва е! На Дуда батерията й падна! Завъртела се към стъклото, и реве тихо и напоително. Па, то детето й го подари. Вътре снимки, видеа, контакти. Рев, сълзи … Еех, живот…
Таман Дуда, кога беше най – трагична, ръката на Стою пропълзе под дирника й. облещи очи като бухал, гласо й стана като на пиян матрос, и току зе да му съска:
– Ти бе, това ли сети сега, така ли ще ме успокояваш? Обеснико, да си маиняш лапите от мен. Тука у рейсо ли намери а ме бараш?
Стою обаче продължи да рови, и като я изгледа победоносно, й навре телефоно у сурата.
Леле радост, леле щастие! За части от секундата Дуда смени фацата. Защото пак имаше телефон. Нейния си телефон.
Заради пипкавия старец го беше фърлила на седалката, и с всичките кила отгоре му, горкото устройство не могло и звук да издаде.
снимка: Pixabay
Последни коментари