„Морякът, комуто морето обърна гръб“ от Юкио Мишима

Крехката хармония между меч и перо

Откровение:

Четенето на „Морякът, комуто морето обърна гръб” е като разходка по тънко въже между бруталността и елегантността. Четенето няма да бъде едно от най-удобните преживявания за някои, но пък винаги съм била на мнение, че „удобните” четива не носят емоциите, които бихме изпитали иначе, особено при разгръщането на книга, която разтърсва ума и душевността ни, която скандализира или отблъсква.

Четох книгата два пъти. Първият път буквално не можех да я оставя, отхапвах и поглъщах всяка дума. Ходех докато чета, четях докато ходя. Вторият път я анализирах, анализирах и как я възприемам, нещата, които са ме отблъснали или заинтригували. Беше почти като вдишване на текста, който прочитах и на определени места препрочитах. И колкото и особено да прозвучи, това е една от странно романтичните книги, които са ми харесали най-много. И не заради любовната история, не, ни най-малко… а заради запленяващата красота на прозата. Преводът е повече от уникален! Красотата на различни абстрактни теми е поднесена и пресъздадена за читателя завладяващо.

„Докато питаше за сетен път Фусако дали не ѝ е студено, Рюджи питаше за сетен път и самия себе си: „Наистина ли ще се откажеш от всичко? От чувствата, разбунени от океана, от силната тръпка, която непрестанно изпълва сърцето ти с мрачно опиянение? От красотата на раздялата, от сладките сълзи на моряшкия шлагер?… Нима ще захвърлиш всичко това, което те отделя от останалия свят и те превръща постепенно в истински мъж?… Спотаения копнеж по смъртта. Славата и смъртта, еднакво недосегаеми. Всичко нейде отвъд, за добро или зло? Ще захвърлиш ли всичко това? Винаги бе в пряк досег с тъмното бушуване на вълните и величествената светлина, която се процеждаше по краищата на облаците – това караше сърцето му да се гърчи и да се превъзнася от самолюбие, а при всеки опит да бъде обуздано го обладаваха най-възвишени, най-долни чувства, които се сливаха и ставаха неразличими – за всичко това държеше отговорно морето… Ще се откажеш ли от тази сияйна свобода?”

Какво става с книгите, които представят привидно невинни деца или тийнейджъри, извършващи зли действия, които смущават ума на обикновения читател? „Изкуплението” на Иън Макюън, „Повелителят на мухите“ на Уилям Голдинг, филми като „Омен” и т.н., са такива и впоследствие се превърнаха в бестселъри. Върхът на тази тема за мен е тази книга – „Морякът, комуто морето обърна гръб”.

На пръв поглед този роман е смразяваща приказка за деца без връзки, без осъзнати чувства, объркани, остро повтаряща „Повелителят на мухите“. Но ако вникнем малко по-задълбочено, всъщност се превръща в метафора за недоволството на Мишима от прегръдката на Япония със западния свят, липсата на военна и политическа мощ на Япония… липсата на слава.

Не ми се иска да издавам сюжетната линия на романа, но отчасти се налага… И въпреки, че сюжетът е предвидим, ще видите това още в първите глави, предсказуемостта му е от съществено значение за развитието и разбирането на книгата. И все пак у читателя се запазва сладостта на любопитството, сюжетът е разгърнат само отчасти. Но пък надявам се за вас да е така, както е за мен – удовлетворението в четенето идва от самия път на книгата, никога независещ от края. Мишима използва цветни описания на природата, морето, както и силно еротични детайли за телата, за чувствата или липсата на такива.

„Морякът, комуто морето обърна гръб” разказва за група диви 13-годишни момчета, които отхвърлят света на възрастните като илюзорен, лицемерен и сантиментален и се обучават в брутална безчувственост, която наричат „обективност“.

Нобору също е 13-годишен и е загубил баща си преди 5 години. Фусако Курода, майка му, притежава магазин за дрехи, който внася стока от Европа и Англия, и живее като самотна вдовица. Нобору е част от бандата на момчетата, ръководена от „Шефа“. Членовете ѝ се наричат един друг с имената Номер Едно, Номер Две и така нататък, с Нобору като Номер Три. Те практикуват безчувствие и „несравнимата нечовечност е предмет на гордост за всеки един от тях“. Когато майката на Нобору се среща с корабен офицер – Рюджи Цукадзаки и се влюбват, бандата първоначално идеализира мъжа, но не след дълго заключава, че в същността си морякът е мек и романтичен, момчетата възприемат разочарованието си от него като акт на предателство от страна на офицера и ще реагират твърде бурно. Предателството му ще бъде наказано твърде сурово…

Ако повечето мъже избират да станат моряци защото харесват морето, то Рюджи е воден от своята ненавист към сушата. На 20 години той е пламенно решен, че „има само едно нещо, за което е предназначен и това е славата; точно така, слава!”. Той няма представа каква слава иска или за какъв точно вид слава е подходящ или предназначен, знае само, че в дълбините на този мрачен свят има съсредоточаване на светлината в една точка, която е само за него и до която той ще се приближи някой ден толкова, че да бъде озарен – именно той и никой друг. И за него изглежда все по-очевидно и става все по-отчетливо, че светът ще трябва да се срути, ако той иска да постигне славата, която му се полага по право. Те са едносъщностни: славата и преобърнатият свят. Рюджи копнее за бури, но животът на борда на кораб го научава само на закономерността на естествения закон и на динамичната стабилност на неговия ограничен клатушкащ се свят. Затова той прехвърля и разчленява надеждите и мечтите си една по една… и една по една ги заличава, както моряк зачерква дните в календара в каютата си.

Докато Рюджи се бори с желанието си да напусне морето и да се „поддаде“ на чара на Фусако, бандата на Нобору продължава да се занимава с поредици от дейности, предназначени да унищожат тяхната човечност. Водени от Шефа, те малтретират и убиват  коте – за да могат да видят живота в най-истинския му смисъл, без дребнавостта на кожата. Това е много графична сцена, такава, която любителите на животни биха намерили трудна за превъзмогване.

„Морякът…“ ме въвежда в една идеология, която ми е едновременно чужда и романтична. При по-нататъшно проучване открих, че историята е алегория. Ето какво разбрах: на 25 ноември 1970 г. Юкио Мишима и четирима членове на неговата частна армия, Татенокай, атакуват офиса на коменданта на лагера Ичигая в Япония. Мишима, по това време известен романист и есеист, иска пълно възстановяване на властта на императора. Мишима вярвал, че Япония се е изгубила след поражението си през Втората световна война и че нещо много важно е изчезнало от японския народ. След речта си – която била къде основателно осмивана от японците, къде не чак толкова основателно – той извършва сепуку – ритуално самоубийство или по-точно джикецу („ритуално самоопределяне”). По-рано същия ден той завършва последния том от своята тетралогия „Морето на изобилието“.

Иска ми се да изложа защо и до каква степен в онзи момент намирам същността на речта и действията на Мишима за изключително дълбоки и смислени.

Тримата главни герои в книгата – вдовицата, морякът и синът, не трябва да се разглеждат изцяло и само като герои, както биха могли в чисто европейски роман, а като ритуализирани фигури в пиеса Кабуки. Мисля, че читателите на тази творба биха могли да видят героите като ритуално оформени стереотипи и предвидимостта на сюжета като предназначен да отразява неизбежността на събитията.

Всеки от тези герои е твърдо алегоричен, техните личности и съдби са свързани със съвременната (тогава) история на Япония. Рюджи е плаваща Япония, несигурна каква да бъде или какво да прави, стреми се към слава, но с напредването на възрастта си започва да се чуди дали тази слава изобщо ще дойде. Връщането на земята не изглежда като правилния отговор за него, но реално пред него няма друг логичен път… Той се озовава в странното затруднение, споделяно от всички моряци: по същество не принадлежи нито на сушата, нито на морето. Рюджи представлява Япония в морето, която самата не е вкоренена, непринадлежаща нито към собственото си минало, нито към западното. Морякът се опитва да живее според старите стоически ценности, но става жертва на любовта към комфорта.

Фусако представлява Япония след Втората световна война, с нарастващата ѝ мания по западните стоки и нарастващата икономическа мощ. Неслучайно в къщата на Фусако „няма нито една японска стая“. Нейният начин на живот е „напълно западен“, тогава Рюджи е този, който се отказва от всичко, губи свободата си, своята принадлежност, автентичност… и накрая живота си. В същността си вдовицата отразява полудялата от потребители Япония, която е забравила корените си и която се прекланя пред символи на богатство и красота, без да разбира какво означават те. Тя носи кимоно само за да го покаже в спалнята на моряка и е загатната като подигравка с ценностите, които един по-стар свят смятал за свещени по отношение на правилното поведение на жените. Тя излага на показ упадъка на следвоенна Япония, представена е като интелигентна и образована бизнес дама без никаква форма на самосъзнание.

Нобору и бандата му са старите традиции на Япония. Те знаят, че Рюджи в крайна сметка трябва да се поддаде на хитростите на Фусако и знаят, че дискусията и компромисът не са отговорът. Бандата би следвало да се разглежда като бъдещето на Япония в култура, в която старите ценности са унищожени. И само ако Рюджи бъде убит и те останат, Япония е спечелена обратно.

Заключението на Мишима от всичко това е смърт – смърт чрез подчинение, ако Рюджи се ожени за Фусако (Запада); или смърт чрез физическо насилие, ако стара Япония е в състояние да събори новата Япония. Собственият му живот показва, че със старата Япония е свършено, завръщане, нито желано, нито насърчавано от Япония през шейсетте и седемдесетте години.

 „Морякът, комуто морето обърна гръб” е страхотен роман, особено след като го прочетох и отдалечих фокуса си върху героите само като фигури в обикновен роман… всъщност те са красиво пресъздадени основни фигури в драма, отекваща назад в отминали времена.

С написването на произведението, Мишима показва различна възможност, може би дори алтернативна реалност, но такава, която е по-добре да се съдържа и да остане само в границите на печатна книга.

„Морякът, комуто морето обърна гръб” е провокиращо размисъл четиво. Различните теми, изследвани в тази книга, се събират, за да образуват мрежа от сложност. За история, която се фокусира върху живота на тринадесетгодишно дете, това е много зряло, мрачно и дълбоко четиво, но в същото време има нещо толкова истинско и сурово в нея, че е трудно да не приемеш дори най-невъобразимите обстоятелства в него. Невероятното писане на Мишима и умопомрачителното разказване на историята я правят още по-интригуваща, изпълнена с прости сложности или сложна простота, в зависимост от гледната точка.

Няма как да не спомена и това, че Мишима е избрал възрастта на Нобору (на тринадесет години) и Рюджи (на тридесет и четири години) толкова интересно. Две противоположни страни – момче точно на предела между емоционалната незрялост, неосъзнатостта и физическото порастване, размиващо границите на мечтите и постоянното желание за слава, създаващи изключително нереален и илюзорен свят; и на мъжът – съзрял и осъзнаващ илюзорността на великите дела и невъзможността за слава, нуждаещ се от нещо по-стабилно от дом в океана, и въпреки това все още вкопчен в мечтите си…

„През май щеше да навърши тридесет и четири. Трябваше да захвърли празните мечти, които бе гонил прекалено дълго. В този свят не съществуваше величие, предвидено само за него, и беше време да проумее това. Слабите светлинки на складовете се съпротивляваха и не искаха да се пробудят в смътната сивосиня светлина на ранното утро, но за Рюджи бе време да се събуди от своя сън.”

„Можех да съм този, който винаги заминава надалеч.” Макар че се бе уморил от плаванията, той постепенно проумя величината на това, което бе захвърлил.

Тъмните страсти на приливите и отливите, воят на огромните вълни цунами, които ставаха все по-високи и по-високи, за да се разбият накрая с отчаяние… Непознатата слава, която винаги го зовеше от тъмната морска шир, славата, в която се сливаха и смъртта, и жената и която му даваше надежда, че съдбата му ще бъде неповторима… Когато бе на двайсет години, той силно вярваше, че нейде там, на дъното на световния мрак, съществуваше светлинка, която бе отредена специално за него, която се приближаваше само за да го озари.

В бляновете му славата, смъртта и жената бяха винаги едно цяло. Но когато се появи жената, останалите две се отдалечиха в морския безкрай и престанаха да го зоват по име с онзи тъжен вик на кит. Усети, че това, което бе захвърлил, сега му обръщаше гръб. …

Сега му бе отказана дори смъртоносната опасност. И, разбира се, славата. … Онази тежка и сладостна сила, която го тласкаше към върховете на мъжествеността… Всичко това бе свършило.”

Исках да включа още няколко изречения за славата и мечтите, но нямаше как да го направя без да издам самия край и последните редове, затова ще спра до тук.

В заключение ще напиша, че четох книгата с тревога и очаквах морякът да умре по същия начин като осакатената котка, и чувствах как сърцето ми тупти тежко с разгръщането на всяка страница. Сюжетната линия си остава мрачна до края… Но силно препоръчвам да прочетете тази малка книга. Да, тя може да ви отблъсне, да ви омагьоса или озадачи, но със сигурност няма да ви остави безразлични. Освен това, не може да се отрече, че Мишима е велик романист и оказва влияние с текстовете си… Трудно е да не мислиш за историята след като си я прочел.

Любопитно за автора:

Юкио Мишима, подобно на твърде много японски писатели, се самоубива. Неговата житейска история е толкова странна и интригуваща, колкото сюжетна линия в сложен роман. Отървава се от военна служба през Втората световна война, като симулира симптомите на туберкулоза, а по-късно се включва в паравоенна група, която иска да възстанови императора до пълно управление на Япония. Историята за живота му е завладяваща.

Любими цитати:

 „…Нобору бе убеден, че… светът се състои от няколко прости знаци и решения; че смъртта пуска корени в човека още при раждането му и на него не му остава нищо друго, освен да я полива и обгрижва…”

„Вече изпитваше тъй характерното за моряците чувство, че не принадлежи истински нито на сушата, нито на морето. Навярно онези, които мразят сушата, трябва да живеят вечно на брега. Защото раздялата с нея и дългото плаване ги карат постоянно да я сънуват, причиняват им нелепия тормоз да копнеят за нещо, което ненавиждат.”

„…Мислят си, че опасността е да се нараниш физически, да ти потече малко кръв… Нищо подобно! Истинската опасност е самият живот. Разбира се, животът е чисто и просто хаосът на съществуването. Защото да живееш е наистина откачено занимание, състоящо се в това да раздробяваш съществуването на отделните му съставни моменти и да го свеждаш до първоначалния му безпорядък, а после да пренареждаш тези моменти, като черпиш сили от безпокойството, породено от тази дейност.”

„Докато питаше за сетен път Фусако дали не ѝ е студено, Рюджи питаше за сетен път и самия себе си: „Наистина ли ще се откажеш от всичко? От чувствата, разбунени от океана, от силната тръпка, която непрестанно изпълва сърцето ти с мрачно опиянение? От красотата на раздялата, от сладките сълзи на моряшкия шлагер?… Нима ще захвърлиш всичко това, което те отделя от останалия свят и те превръща постепенно в истински мъж?… Спотаения копнеж по смъртта. Славата и смъртта, еднакво недосегаеми. Всичко нейде отвъд, за добро или зло? Ще захвърлиш ли всичко това? Винаги бе в пряк досег с тъмното бушуване на вълните и величествената светлина, която се процеждаше по краищата на облаците – това караше сърцето му да се гърчи и да се превъзнася от самолюбие, а при всеки опит да бъде обуздано го обладаваха най-възвишени, най-долни чувства, които се сливаха и ставаха неразличими – за всичко това държеше отговорно морето… Ще се откажеш ли от тази сияйна свобода?”

„Потънал в мечтите си, Рюджи изпи хладкия чай на един дъх. Стори му се много горчив. Както е добре известно, славата е горчива.”