Когато той я срещна, лятото си отиваше/Петра Ив

   Ако точно в този момент някой й каже – стоп, броя до 3, кажи кой ден сме днес – едва ли ще да успее да даде правилния отговор. Сряда, не, по-скоро вторник. Да, вторник е, ще готви леща, във вторник винаги готви леща. Дано детето си е подредило стаята. Ще пусне и една пералня с тъмни дрехи, Кирил във вторник е на фитнес, значи ще хвърли черните си шорти, които за четвъртък трябва да са сухи. За секунди погледът й прелетя над феерична цветна рокля, изкусително разположила се на отсрещната витрина. Понечи да пресече, но докато изчакваше трамваят да мине се разколеба – достатъчно рокли имам, за какво ми е още една, а и Кирил не харесва шарени рокли, напомняли му бабешки пенюар…Поредното лято се изнизваше. Въздъхна. Обичаше лятото. Дори нищо да не се случваше, това че беше лято, че беше топло и цветно й беше достатъчно. А не! Категорично не! Не й беше достатъчно, но карай…поне беше нещо. Сутрин скачаше в дрехите за 2 минути , не се налагаше да се навлича с потници, ризи, сака, пуловери, ботуши. Размърда доволно пръстите на краката. Почти бе забравила, че трите свързани с метално налче каишки прежулват глезена й. Беше свикнала с тази болка. Биваше я да свиква с такива неща. Биваше я да се съгласява, да се усмихва, да не носи шарени рокли и да се прави, че лятото не я интересува.

Да, ще пусна една пералня с тъмни, каза си…
       И в този момент го видя. Не на снимка. Съвсем истински. Вървеше точно срещу нея, разговаряще с друг мъж, жестикулираше двамата се смееха открито. Светлата му коса беше значително по-къса, отколкото на снимките. Беше и по-висок, отколкото си го бе представяла, почти две глави по-висок от нея. От това разстояние не можеше да прецени дали очите му бяха маслиенно тъмни, или по-скоро бяха с цвят на лешник. Усети как й се завива свят, стомахъг й се превръща в топка, устата й пресъхва. Разстоянието между тях стремглаво ставаше никакво, скоро щяха да се изравнят. Ето, вече дори чува гласа му – онзи плътен тембър, който плъзваше по тялото й, гмурваше се в дълбокото на същността й, карайки я да фантазира как гласът му е неговите ръце. Непознати, но умели. За секунда си въобрази как и той я вижда, как я разпознава, как се затичва, как я грабва в прегръдка, завърта я. Тя вдъхва аромата му и заравя пръсти косата му. Целувките покриват лицето й, а устните му шептят – ти си прекрасна, чудесна.
   

Не й е трудно да види всичко, до най-малкия детайл. Та нали вече седмици наред през вечер се любят с думи. Тя с нетърпение чака мъжът й да излезе за нощна смяна, синът й да заспи, гушнал любимия си камион, и отива при него. Той гали русата й коса, дългите й крака обвиват кръста му и всяка фибра на тялото й се чувства желана, жива, истинска. После говорят – за поезия, за музика, правят планове за някога. А друг път просто мълчат, защото така им харесва. И го наричат гушкане.
Очите ти са толкова сини, като езера – казва той – а, тялото ти…ммм..тялото ти !
Тя обича да го слуша как говори. Дори понякога не чува самите думи. Гласът му я опива, пренася я в друг свят, в някаква паралелна вселена. Няколко пъти той насотя да включат камерите, но тя го разубеди :
 Така е по-интересно, каза, по-възбуждащо. Загадъчното ме възбужда.
Косата й обгръща раменете, спуска през пазвата и къдриците улавят слънцето. Облечена е в къса ефирна рокля, която разкрива бронзов тен, дълги крака и съвършена гръд. Сините й очи се смеят, а лявата й ръка изпраща въздушна целувка към снимащия. В дясната държи фунийка сладолед.
    – Обожавам тази ти снимка, но копнея да те видя – казва той
    – Нали ме виждаш – отговаря тя. Изпращам ти въздушна целувка
   – Искам да те докосна – шепне той
   – Нали ме прегръщаш – смее се тя – усещам топлината на ръцете ти, изгарят ме

         И ето го сега, върви към нея, усмихва се, очите му греят. Да, толкова тъмни са, колкото си ги е представяла десетки нощи. Като бездна, в която потъваш, като огън, който те изпепелява, като адски копнеж. Крачка, още една, изравнява се с нея, гърдите й се повдигат трескаво, обляга се леко на колоната, до която инстинктивно е спряла, краката не я държат, не й се подчиняват. Не усеща как чантата се изплъзва от ръката й и на тротоара се разпиляват отчетите, които бе взела да довърши у дома.
   Чува гласа му, говори й, ръката му обгръща кръста й, лицето му е наведено над нейното, почти го докосва, парфюмът му нежно гъделичка сетивата й, чувства се толкова защитена и щастлива.
      – Любо, дай вода, че ще припадне!
Иска й се да викне – щом съм в ръцете ти съм готова и да умра, само не ме пускай! Но гласът й не я слуша . Очите й се опитват да крещят – твоя съм, сега и завинаги
Но какво прави той? Защо му е телефон???  Дясната му ръка леко отпуска хватката си.
Опитва се да се съсредоточи, да чуе какво казва…Може би се обажда на някого,че е променил плановете си…не…
    – …..жена на средна възраст – около 45, може и повече….не знам какво й е…почти припаднала е, на тротоара, не реагира на говор…….безпомощно състояние…елате бързо…дадохме й вода.
   – С кого говориш?- най-накрая се отронва хрипливо от устните й
   – шшшт, мълчете, госпожо, сега ще дойде Бърза помощ и всичко ще бъде наред. – гласът му, неговият глас…- да се обадим на някой Ваш близък?Съпруг, деца, съседи?
   – Не, не, добре съм – изведнъж вцепенението я напуска, навежда се отривисто, събира разпилелите се листа , напъхва ги в чантата, разбутва събралите се хора и тръгва..
 – Ама, стойте, не сте добре..изчакайте! Госпожо, госпожо..!!!
Тя тича, бяга, иска да избяга от гласа му. Далече, далече.
Той остава на тротоара , загледан в отдалечаващата се нисичка, леко пълна жена с постригана на каре тъмна коса, чийто глас му се стори смътно познат.
    – Луди, светът е пълен с луди. Горката женица – произнася приятелят му, побутвайки го по рамото – да вървим!