Разказ – победител в конкурса „Вдъхновен от големите“ – вдъхновен от Йордан Йовков
„Грешна беше тази жена, но беше хубава.“
Проклета да е тази хубост, задето всички от малка все в мене гледаха. Коленете ми ожулени, дрехите поизвехтели и умаляли, косата чорлава, ама всички момчета подир мен вървяха, на мен пръстени от цветя правеха, на мен стомните за вода носеха. Че косата ми беше като презряла пшеница, лицето бяло, а очите пъстри, повече зеленоомайващи, огнени. И смехът ми беше звънлив, истински. И думите ми все прави, в очите гледах като говоря, и все на смях и подбив ме караше. Гонех ги тези момчета, че много огън имаше в погледите им, и ме изгаряше, а понякога направо пронизваше. Особено, ако Нягул беше наоколо. А той все пред мен, зад мен вървеше, цветето от косите ми вземаше и го целуваше…Проклета да е тази хубост, че бяхме бедни, баща ми – малко проклет и пияница и от лошотията му – че и ръка вдигаше, мама се поболя, завехна, залежа и се стопи като свещ по Задушница. Само Куцар ме бранеше от баща ми, че пиеха и мълчаха заедно вечер, ама ме беше страх от него, че беше като мечка недодялан и гледаше диво, но пък ми носеше ябълки и диви къпини в шепите си. И тогава се усмихваше. Проклета да е тази хубост и бедността ни също. Мама си отиде, съвсем помрачня къщата ни, заприлича на съборетина, тате изведнъж остаря, смалѝ се, че и крака си уби лошо, закуцука, седеше и плачеше. И като не можеше да се грижи за двама ни, ме даде на Куцар. Да ме пази, да ме гледа и да не гладувам. Хубава бях, ама едни очи останаха да светят на лицето ми, че живот без любов живот ли е? Добър беше Куцар, работеше и мълчеше, само като родих детето ни, се засмя, извика така силно, че цялото село чу, и за пръв и последен път запя песен…А Нягул беше заминал към града, изчезна за дълго и като се върна, доведе с него и жена – една такава суха, изпита, бледа, малко тросната, ама зестрата ѝ добра била, и купи мелницата. И Куцар взе при него да работи, че беше здрав и силен, и го слушаше за всичко. Като ходех да нося храна, все ме гледаше с онези негови топли очи, искаше да каже нещо, въздишаше, но само поглаждаше косата ми и както някога вземаше цветето ми и го целуваше…
Проклета да е тази хубост, и тази бедност, и тази любов, че никога не питат къде и при кого да отидат?И кой да ти е на сърце, за кого да трепти в добро душата ти, за кого да блестят очите ти, кой да изпълва нощите ти, това съдба ли е?И кой ще каже кое е правилно и кое не? Грях ли е и да не обичаш и да обичаш? И да живееш без любов, и заспиваш в лъжа добро ли е?Да се прибираш и да е топла къщата ти, но да е студено сърцето ти щастие ли е?Да ти е мило детето, но да не любиш баща му поличба ли е, че недобро те чака? Един единствен път дойде у нас Нягул, свечеряваше, мъжът ми окъсняваше, имаше много работа, прибираше се среднощ. Пристъпи Нягул прага, носеше макове в ръцете си, червени, кървави, остави маковете, погледна ме и аз сама се дадох в ръцете му.И познах любовта. И тъкмо се изправих на лакът да го погледам как светеше в тъмното лицето му, влезе Куцар. Едър, невярващ, гневен, цялата врата изпълнил. Изрева, хвърли се къмто нас, замахна, сбориха се тези двама мъже като два воденични камъка, закрещях аз, запищях, заблъсках…И съм припаднала…Като се поосвестих, единият лежеше без дъх и живот на земята, а другият до него блъскаше главата си и плачеше.
Проклета да е тази хубост, и тази бедност, и тази любов, и греха да ги носи в сърцето си една жена. Няма прошка – и на този, и на онзи свят, знам.Но и пак да се родя, пак така ще наредя съдбата си.Че от всичкото зло, една нощ ми остана, но за всичкия ми живот стига тя. Не ме винете, хора! Само детенцето ми гледайте! И като цъфнат маковете на лято, спомнете си за Албена!
Последни коментари