Другата жена / Ава Тулипина

Къщата беше голяма, светла, с обширни стаи, красив дъбов паркет и френски врати, които отвеждаха в чудесна градина. Имаше кабинет, всекидневна, просторна кухня, няколко спални и бани към тях, дори таванско помещение с онези покривни прозорци и вълшебната им светлина. Още преди 5 години, когато съвсем наскоро омъжена прекрачи за първи път прага ѝ, Мариана остана запленена и очарована – чувство, което изпитваше и до днес.

В онези далечни дни беше едва на 26 – млада и неопитна, развълнувана и с големи очаквания, наскоро пристигнала от малкия град, за да постъпи в клиниката по пластична хирургия. Там се запозна със своя бъдещ съпруг. Какъв чудесен нос ѝ направи той, с малък, заоблен връх, нахално вирнат нагоре, гладък и нежен и Мариана се влюби. В новия си нос и в хирурга.

Той работеше много наистина, беше търсен и с добро име, един от най – добрите пластични хирурзи и за нейно голямо съжаление от самото начало на брака им, Мариана прекарваше времето си почти сама. Имаше дни, в които му се сърдеше, редуваше мълчание с плач, после го умоляваше да си вземе отпуска и да прекарат поне седмица заедно, да поканят хора вкъщи или да отидат на някое хубаво топло място. Но той само клатеше глава, казваше, че има много работа и на другия ден отиваше в клиниката.

Мариана беше писател. Имаше една издадена книга и идеи за втора. Но някак не ѝ достигаше самотното писане, искаше да има връзка със своите читатели и затова започна да пише кратки разкази. Изпращаше ги в няколко женски списания, харесваха я, всъщност беше добра, читателките ѝ пишеха чудесни отзиви, очакваха всеки нов разказ с нетърпение. Съпругът ѝ не знаеше за това. Със сигурност нямаше да го одобри, както не одобряваше няколкото ѝ опита да се сближи с жените на негови колеги, от които получаваше покани за събития и срещи. Той определено беше против и тя се принуди с неудоволствие, но все пак твърдо да им отказва, докато накрая вече никой никъде не я канеше.

В някои вечери правеха опити да имат дете. Когато той не беше преуморен, пиеха вино и се разхождаха из града, после наистина им беше хубаво заедно в голямата спалня и тя се надяваше този път да се получи, защото съпругът ѝ много искаше деца, беше го заявил от самото начало, а тя го боготвореше и неговото желание беше важна цел за нея.

Онази идея се роди на шестата година.

Може би от тъгата, че е есен или от несполучливите опити за бебе, или защото беше почти постоянно сама, Мариана измисли онова с продажбата на къщата.

В началото прогони мисълта и дори ѝ стана смешно.

„ Започвам да живея в роман“

После все по – често, докато лежеше сутрин сама в леглото и гледаше със сънен поглед в тавана този план ѝ се струваше добър, някак приятно възможен и тя си казваше – Защо не.

След месец го направи.

Пусна обява.

Продавам къщата на мечтите ви. Обадете се и уговорете час за оглед.

Следваше кратко, но примамливо описание – не беше трудно да събуди интерес в читателя, разказите ѝ отдавна го доказваха.

Сложи няколко снимки, добре направени – показваха много и не разкриваха нищо, купи си карта с телефонен номер и пусна обявата.

Хората започнаха да идват още на следващия ден.

Мариана чакаше с трепет всеки един купувач, развеждаше ги в градината, във всички стаи, разговаряше, шегуваше се, вглеждаше се в лицата им и на някои, с които усещаше връзка, предлагаше кафе на верандата.

Дните минаваха, Мариана имаше идеалната организация. Хора идваха и си отиваха. Понякога изникваше малък проблем – появяваха се наистина реални клиенти и се налагаше да измисля причини и пречки, което беше досадно, но не и трудно и те се отказваха.

Тя се справяше добре, всичко беше под контрол и действително ѝ доставяше огромно удоволствие да общува и да се среща с хора. Сутрин ставаше, поглеждаше бележника си, вземаше душ и обличаше някоя от хубавите си рокли, слагаше грим и червило. Обожаваше как мебелировката и стилът в къщата впечатляваха посетителите. Четеше го в очите им, погледите им бяха пълни с възхищение, което отправяха и към нея самата и тя се чувстваше така доволна.

До 16 часа всичко приключваше, Мариана се преобличаше, сваляше грима, проветряваше, за да изчезнат всички следи от чуждо присъствие и в 17 вече готвеше, гледаше разсеяно новините и чакаше съпругът си за вечеря.

Малко преди Коледа дойде Константина.

Красива беше много. Решителна и знаеше какво иска. Огледа навсякъде, разпозна няколко редки дървесни видове в градината, оцени дъбовия паркет, набързо нахвърли някои евентуални промени, от които Мариана наистина се впечатли. С удоволствие ѝ предложи кафе и дори извади от малките английски бисквитки с ягодов мармалад и сметана, които купуваше заради съпруга си.

– Ооо, възкликна Константина, любимият ми ги обожава!

– Така ли – засмя се радостно Марияна – моят съпруг също.

Загледаха се в дърветата навън

– Дворът е невероятен – каза Константина – моят любим има нужда от почивка, смятам да сложа хамак под дърветата. Той толкова много обича природата.

– Съпругът ми никога не излиза в градината – Мариана се усмихна – от кога сте заедно?

– Повече от 2 години. Но от скоро решихме да направим сериозна стъпка и да заживеем под един покрив. Той няма наистина никакво време, отдаден е на професията си. А аз ще намеря нашето бъдещо гнездо.

Мариана я гледаше с дружелюбна усмивка, Константина беше толкова красива и лицето ѝ така близко и познато, имаше нещо в това лице, какво има в това лице така натрапчиво близко и познато, какво?!

– Ще дойда пак – каза Константина – нали може да дойда след няколко дни? Искам отново да огледам и да усетя атмосферата.

– Разбира се – Мариана се зарадва искрено – ще чакам.

До Коледа оставаха по – малко от две седмици и Мариана спря да пуска обявата, отложи всички срещи и каза, че къщата вече не се продава. След няколко дни Константина дойде. Говориха си много, за къщата, за мъжете си, за книги и пътувания, за дрехи и мебели и когато тя си тръгна, с обещанието да дойде отново, Мариана беше убедена в едно –

Константина е любовница на нейния собствен съпруг.

Това откритие я срази. Уплаши я до смърт, не знаеше как да реагира. Даде си сметка, че още при първото ѝ посещение е усетила нещо, но сега, докато разговаряха и Константина описваше любимия си, да, тя го наричаше винаги така, но не значи ли това любовник всъщност, и докато тя говореше за него, с тази жар, с такава страст, Мариана все повече свързваше фактите и убеждението ѝ растеше. Въпросите, които ѝ зададе и на които Константина отговаряше с искреност и желание, имаха един единствен отговор – те бяха любовници.

Ето как една измислена продажба, една безобидна игра, се оказаха пръстът на съдбата и ѝ показаха скритото, тайната най-неочаквано излезе наяве. Разбира се, тя нямаше да се даде и да остави живота си на течението и случайността. Щеше да организира всичко, да спечели тази кошмарна битка. Да си върне мъжа, да запази семейството си.

Може би идеята да покани Константина в час, в който съпругът ѝ си е в къщи не беше от най – добрите. Може би рискуваше да си навлече гнева му, но Мариана усещаше, че трябва да заложи всичко и да ги притисне до стената.

В онзи ден излезе малко преди 18 часа. Беше казала на Константина, че ще я чака в 19. Уведоми съпруга си, че ще се забави, защото има час при фризьора си и го помоли да вечеря сам.

Вървеше нервно из квартала, беше толкова студено, мокър сняг я блъскаше в лицето, обиколи всички улици, тревожно гледаше часовника си, представяше си как се връща след малко и ги хваща двамата – усмихнати и доволни, може би се докосват нахално по ръцете и си говорят с онези кодирани думи, които влюбените имат. Две години, цели две години, нямаше как да не им проличи, щеше да му го изкрещи в лицето, на нея също.

Забърза крачка и пъхна ключа в ключалката. Отвори рязко вратата и уверено влезе във всекидневната.

Съпругът ѝ седеше на масата, беше отворил вино, видя го как вдига глава към нея, на лицето му се изписа загриженост.

– Добре ли си, Константина?