Една истинска или не история за самодиви /Ава Тулипина

Слънцето печеше така силно, че усещах как си пробива път през черепа ми, та чак до мозъка, подпалваше благодатен пожар в главата ми, от който всички сетива, с които разполагах избухваха и аз се чувствах раздвоена – да остана ли под парещите му лъчи, или да изтичам отзад в хладния двор и да си пъхна главата в кофата пълна със студена вода от кладенеца.
Още малко, още малко, повтарях си и не мърдах от камъка, на който бях седнала. Баба ми се показа на прозореца и ми викна :

– Мария, стани от този камък!
Правех се, че не я чувам, а тя продължаваше:

– Седнал един човек на камък до пътя да си почине. Горещо било, целият бил потен. Отдолу в хладното имало змия. Тя казала на камъка – Дръпни се да се покажа и да го ухапя тоя дето така те мачка нахално със задницата си. А камъкът отговорил – няма нужда. Както аз мога да го ухапя, никоя змия не може.
Мълчах обърната с гръб и мислех. Защо пък? Какъв е този камък, защо ще хапе човека и как изобщо може да го направи

– И как ще стане това – питах – камъкът няма зъби.

– Няма зъби, ама неговата отрова е бавна – седнеш ли загрял и потен върху него, тутакси започва да ти пие от силата и да ти взима топлината, а в замяна ти дава каменната си студенина и болести.

– Бабини деветини – казвах, но вътре в себе си усещах, че има истина и леко се намествах към края, че да не съм съвсем седнала върху каменния гръб.
В двора имаше царевица, висока и плътно засята. Отивах там на сянка и се загубвах в листата ѝ. Понякога оставах скрита с часове, слушах я как пука и шумоли и се оставях на мислите си. Движех се напред назад из редовете и разсъждавах на ум. Баба ми после ми казваше – виждам те отдалече като една сянка как се движиш напред назад. Старите хора казват, че така не може да те застигне злото

– Бабо, от къде ги знаеш всички тези неща?

– Знам ги – поклащаше глава тя и си наместваше забрадката – от хората. Като се научиш да слушаш, винаги се намира някой с история за разказване.

– Според теб има ли в гората самодиви?

– Има. Виждали са ги. Тук в селото една жена я бяха нарочили. Ставала нощем и отивала да се къпе в реката. Мъжът ѝ я проследил, после казал на майка си, а тя я изгони. След време тоя си взе нова жена, ама лошо живеят и нямат деца.

– Е, да нямаш деца не е толкова лошо, бабо.

– Лошо е, ако ги искаш, ама не можеш да ги имаш.

– Аз няма да имам деца.

– Здрава да си, пък както ти дойде живота.

– Разкажи ми още за самодивите!

– Веднъж един момък срещнал в гората сърна и тръгнал след нея. Тя уж плашлива, пък се спирала да го дочака и така го подмамила навътре в дълбокото. Там, насред една поляна седяла чудно красива девойка. Влюбил се той до полуда и я откраднал.

– Е, бабо, как се краде така жена?

– Ей тъй, силен бил, хванал я през кръста, метнал я на рамо и право у дома. Майка му като я видяла, взела да се кръсти и да вика, че тази е самия дявол, но той не слушал и легнал да спи при любимата си.

– Ама оженили ли са се?

– Слушай сега. Не. Защото момичето не излизало от стаята. Той разправял, че е болна, а тя всъщност била нещастна.

– И после?

– После изведнъж майката умряла. А Делян, тъй се казвал той, даже не жалил за майка си, погребал я набързо и все в стаята бил, залепен за любимата си. Разправят, много се променил. Станал слаб, немощен, а нея никой никога не я видял, криела се от всички. Един ден и той умрял. За нея се носи слух, че си избрала мъж по любов, не ме питай от къде са разбрали хората. Живеела с него през деня, а вечер ходела, та се затваряла в оная къща, защото на самодивите вечер им е лошата сила. Сега къщата е уж празна, но нощем се чуват гласове.

– Бабо, сигурна ли си?

– Така разправят. Хайде, скоро ще мръкне, да си лягаме.
Седнах на камъка, свечеряваше се и се замислих. Баба ми все бърза да си ляга още преди мръкнало. Ако аз не искам да спя, оставя ни с дядо и се затваря в стаята си.
Отидох да я потърся. Леглото ѝ идеално оправено, дрехите ѝ сгънати на стола.

– Дядо, къде е баба?
Не дочаках отговор. Знаех.