Гледам го Ариа по едни работни панталони само, вързал ги с окъсана сиджимка, навил крачолите и се върти из двора, върши си някаква работа. Гърбът му почернял от слънцето, от тук виждам как му прежуля по кожата и усещам миризмата на горещата плът. Силен е и здрав – ако му бутнеш къщата на плещите, ще я понесе по прашния път надолу към морето и ще я разположи на брега, тъкмо до вълните.
– Ариа – виквам му през прозореца и той се обръща.
Усмивката му е бяла като крило на чайка в небето.
– Гълъбице моя – виква и гласът му размества керемидите, усещам ги как звънтят над главата ми.
Махвам му с ръка и примижвам на слънцето, а той отива до кладенеца, вади кофата, чувам как веригата пее. Полива си главата с тази вода, дето идва отдалече и е студена като резен диня, пренощувала в потока – изтръпва ти езика и небцето, гърлото жадно гълта и изстива, но искаш още и още. Махвам пак с ръка, затварям прозореца и плача. Сядам на леглото и се разтърсвам цялата, сърцето ми се излива през очите, през душата и през празната ми утроба.
Седма година вече. Казваха, ще стане, до година ще стане. После ме успокояваха – потърпи до третата. Даваха ми горчиви билки, ходихме по лекари. В оная тясна скала ме заведоха да се провирам, стисках Иконата на Богородица в потната си ръка и се молех като да съм застанала пред самата порта на Бога.
Боже мили Господи, дай ми рожба, да се зарадваме с Ариа, моля те Боже, обещавам да съм добра и смирена.
Седма година вече. Кръвта все идва. Разказват бабите от селото, една жена забременяла тъкмо на 7мата година. После народила още три едно след друго. Не искам три. Искам само едно – едничко, да си го гледаме като писано яйчице.
Ариа се провиква под прозореца. Избърсвам сълзите и се показвам. Лицето му е като пита с мед – благо и събрало на целия свят доброто върху себе си. Разперил ръце и ми вика :
– Скачай в прегръдката ми, Невяно, аз ще те хвана.
– Хайде да идем до морето – казвам му и той върти глава.
– Хайде, чакам те.
Затварям прозореца и пак плача. Боже, нека дам дете на този мъж. Недей заради мен, заради него го направи. Той заслужава.
Вървим по пътя надолу, слънцето ще ни спука главите от горещо.
– Невяно – стиска ръката ми той и гласът му идва отвисоко – ще разпродам всичко и ще заминем двамата с теб в Тибет. Или не, ще те заведа да видиш небостъргачите зад океана и там ще останем. Ще си намеря работа, всичко мога да работя.
– Не искам, Ариа. Искам да ти дам дете. Да му вържем люлка под ябълката.
Усмихва се и ме гали по косата.
Пак плача, ама в себе си.
– Ариа, ти защо ме обикна?
– Защото като те зърнах, и ми се преобърна сърцето. Нали видя циганите акробати как се премятаха в цирка?
– Видях.
– Ей така ми се завъртя сърцето и от тогава ми е залепено на челото между очите.
– Глупчо – казвам и се смея.
Лодката блесна на пясъка като седефена мида. Греблата в нея тъй сложени, сякаш сама беше доплувала до брега.
Ариа каза да влезем и аз го послушах. Морето ни прие, залюля ни.
– Ще идем до Принцовите острови, Гълъбице моя.
– Ариа, далече е.
– Нека е далече.
Нощта дойде, а той още гребеше.
– Ариа, ще се загубим, искам вкъщи.
– Потърпи, Невяно.
Така ми каза и аз млъкнах. Гледах го как напъва гръб. Луната светеше в лицето му.
– Ариа, ако не ти дам дете ще ме оставиш ли.
Поглежда ме и избързва с длан потта от челото си.
– Невяно, на кой да те оставя?
– Не знам. На морските вълни.
Засмива се и продължава да гребе, после казва:
– Може да сме си само двамата в този живот. Ако така е рекъл Господ, няма да имаме дете.
– Мълчи, Ариа, не го казвай.
– Казах го вече – смехът му се сипе като звезден дъжд в тъмното.
Млъкваме и двамата, а сушата като изрязана от хартия се вижда в далечината.
– Ариа, как ще се върнем у дома?
– Ще спим под звездите, а утре ще греба на обратно.
Нощта мина през нас дълга и топла. Лежахме на пясъка един до друг и гледахме небето. На другия ден тръгнахме с лодката на обратно и се загубихме.
– Ариа, ще умрем ли?
– Все един ден ще умрем.
– За сега те питам. Цял ден сме в нищото.
– Може и да умрем. Не виждам сушата.
Стягам се цялата и слагам ръка над очите си. Визирам се докъдето поглед стига – само пустош се люлее и шуми под нас бездната.
– Ариа, какво ще правим? – гласът ми е уплашен и писклив
– Ще чакаме да ни намерят.
– Кой ще ни намери тук сред тая вода – плача заради него, не заради себе си.
– Невяно, ако сега имаш право на едно последно желание, какво ще е.
Боже, спаси ни от морската шир, да си идем вкъщи, Ариа да е жив.
Казвам го на глас, а той ми се усмихва: И моето е същото, ама с една разлика – твоето име.
Пак започна да гребе. Раменете му изгорели от слънцето червени като кръвта.
– Можем ли да живеем и без рожба, Ариа?
– Можем, Невяно.
– Да си осиновим ли?
– И това можем.
– Всичко можем.
– Всичко.
Млъкваме и двамата, а сушата като изрязана от хартия се вижда в далечината.
Последни коментари