Пожелах си теб/Ава Тулипина

Гледам го Ариа по едни работни панталони само, вързал ги с окъсана сиджимка, навил крачолите и се върти из двора, върши си някаква работа. Гърбът му почернял от слънцето, от тук виждам как му прежуля по кожата и усещам миризмата на горещата плът. Силен е и здрав – ако му бутнеш къщата на плещите, ще я понесе по прашния път надолу към морето и ще я разположи на брега, тъкмо до вълните.

– Ариа – виквам му през прозореца и той се обръща.

Усмивката му е бяла като крило на чайка в небето.

– Гълъбице моя – виква и гласът му размества керемидите, усещам ги как звънтят над главата ми.

Махвам му с ръка и примижвам на слънцето, а той отива до кладенеца, вади кофата, чувам как веригата пее. Полива си главата с тази вода, дето идва отдалече и е студена като резен диня, пренощувала в потока – изтръпва ти езика и небцето, гърлото жадно гълта и изстива, но искаш още и още. Махвам пак с ръка, затварям прозореца и плача. Сядам на леглото и се разтърсвам цялата, сърцето ми се излива през очите, през душата и през празната ми утроба.

Седма година вече. Казваха, ще стане, до година ще стане. После ме успокояваха – потърпи до третата. Даваха ми горчиви билки, ходихме по лекари. В оная тясна скала ме заведоха да се провирам, стисках Иконата на Богородица в потната си ръка и се молех като да съм застанала пред самата порта на Бога.

Боже мили Господи, дай ми рожба, да се зарадваме с Ариа, моля те Боже, обещавам да съм добра и смирена.

Седма година вече. Кръвта все идва. Разказват бабите от селото, една жена забременяла тъкмо на 7мата година. После народила още три едно след друго. Не искам три. Искам само едно – едничко, да си го гледаме като писано яйчице.

Ариа се провиква под прозореца. Избърсвам сълзите и се показвам. Лицето му е като пита с мед – благо и събрало на целия свят доброто върху себе си. Разперил ръце и ми вика :

– Скачай в прегръдката ми, Невяно, аз ще те хвана.

– Хайде да идем до морето – казвам му и той върти глава.

– Хайде, чакам те.

Затварям прозореца и пак плача. Боже, нека дам дете на този мъж. Недей заради мен, заради него го направи. Той заслужава.

Вървим по пътя надолу, слънцето ще ни спука главите от горещо.

– Невяно – стиска ръката ми той и гласът му идва отвисоко – ще разпродам всичко и ще заминем двамата с теб в Тибет. Или не, ще те заведа да видиш небостъргачите зад океана и там ще останем. Ще си намеря работа, всичко мога да работя.

– Не искам, Ариа. Искам да ти дам дете. Да му вържем люлка под ябълката.

Усмихва се и ме гали по косата.

Пак плача, ама в себе си.

– Ариа, ти защо ме обикна?

– Защото като те зърнах, и ми се преобърна сърцето. Нали видя циганите акробати как се премятаха в цирка?

– Видях.

– Ей така ми се завъртя сърцето и от тогава ми е залепено на челото между очите.

– Глупчо – казвам и се смея.

Лодката блесна на пясъка като седефена мида. Греблата в нея тъй сложени, сякаш сама беше доплувала до брега.

Ариа каза да влезем и аз го послушах. Морето ни прие, залюля ни.

– Ще идем до Принцовите острови, Гълъбице моя.

– Ариа, далече е.

– Нека е далече.

Нощта дойде, а той още гребеше.

– Ариа, ще се загубим, искам вкъщи.

– Потърпи, Невяно.

Така ми каза и аз млъкнах. Гледах го как напъва гръб. Луната светеше в лицето му.

– Ариа, ако не ти дам дете ще ме оставиш ли.

Поглежда ме и избързва с длан потта от челото си.

– Невяно, на кой да те оставя?

– Не знам. На морските вълни.

Засмива се и продължава да гребе, после казва:

– Може да сме си само двамата в този живот. Ако така е рекъл Господ, няма да имаме дете.

– Мълчи, Ариа, не го казвай.

– Казах го вече – смехът му се сипе като звезден дъжд в тъмното.

Млъкваме и двамата, а сушата като изрязана от хартия се вижда в далечината.

– Ариа, как ще се върнем у дома?

– Ще спим под звездите, а утре ще греба на обратно.

Нощта мина през нас дълга и топла. Лежахме на пясъка един до друг и гледахме небето. На другия ден тръгнахме с лодката на обратно и се загубихме.

– Ариа, ще умрем ли?

– Все един ден ще умрем.

– За сега те питам. Цял ден сме в нищото.

– Може и да умрем. Не виждам сушата.

Стягам се цялата и слагам ръка над очите си. Визирам се докъдето поглед стига – само пустош се люлее и шуми под нас бездната.

– Ариа, какво ще правим? – гласът ми е уплашен и писклив

– Ще чакаме да ни намерят.

– Кой ще ни намери тук сред тая вода – плача заради него, не заради себе си.

– Невяно, ако сега имаш право на едно последно желание, какво ще е.

Боже, спаси ни от морската шир, да си идем вкъщи, Ариа да е жив.

Казвам го на глас, а той ми се усмихва: И моето е същото, ама с една разлика – твоето име.

Пак започна да гребе. Раменете му изгорели от слънцето червени като кръвта.

– Можем ли да живеем и без рожба, Ариа?

– Можем, Невяно.

– Да си осиновим ли?

– И това можем.

– Всичко можем.

– Всичко.

Млъкваме и двамата, а сушата като изрязана от хартия се вижда в далечината.