Подаръкът/Адриана Ризова

Фани беше красавица – с високата си, стройна като пясъчен часовник фигура, напредваше с уверени крачки. Обикновено носеше дългата си кестенява коса разпусната, но днес бе решила да я прибере в стегната плитка. Както винаги, тя знаеше какво иска и бе почти убедена, че знае как да го постигне. Всичко при нея се случваше според предварително подготвен план. Днес планът ѝ беше да се срещне със Стенли, да му направи добро впечатление и до края на месеца да бъде омъжена за него… Тя нямаше много време за губене. Скоро щеше да ѝ проличи, а тя не можеше да си позволи да се случи. Освен това, работата ѝ беше всичко, целият ѝ живот. Сама не знаеше как беше оплескала така нещата. Предстоеше ѝ светло бъдеще, а сега… Сега се намираше в центъра на плаващи пясъци, от които колкото повече се опитваше да се измъкне, толкова повече затъваше… Трябваше да намери някакъв вариант да обясни положението толкова добре, че накрая да спечели.
– Ще спечели и Стенли. Не го правя само за себе си… – шепнеше си тя, застанала пред огромната огледална витрина на заведението.
Вратата все още не беше отворена, от нея се изливаше миризмата на цигарен дим, сандвичи и много парфюм. Догади ѝ се. Тя вдигна ръка, за да покрие носа и устните си, но се спря.
– Не бива да бъдеш слаба, стегни се! – прошепна си сама, протягайки вече ръката си към стъклената дръжка на вратата. – Втората маса до прозореца.- помисли си, прехвърли с бърз поглед масите и го видя:
– Еха! Та той изглежда по-добре, отколкото на снимките…
Стенли беше висок, добре сложен мъж на средна възраст. Къдриците във все още не толкова прошарената му кестенява коса се бяха запазили. Очите му – дълбоки и сини като лазурит.
– Рядкост – почти прошепна на себе си Фани. – Обикновено мъжете с къдрава коса не успяват да я задържат на главата си след определена възраст. Дявол да го вземе, има потресаваща прилика!…
Фани се приближи до масата, протегна ръка и изрече:
– Фани, приятно ми е. Ти сигурно си Стенли?
Мъжът с къдравата коса се изправи и пое ръката ѝ. Топлина се плъзна по цялото тяло на Фани.
– Приятно ми е. Заповядай, седни… – подкани я Стенли, докато все още държеше ръката ѝ.
Фани долови топлината в гласа и очите му. Седна на стола срещу него, предпочиташе да не скъсява дистанцията прекалено бързо.
– Искам да бъда пряма с теб, Стенли. Останах без родители отдавна. Справях се съвсем сама прекрасно. Връзките ми винаги са били катастрофални, а сега се случи и това… – с небрежен жест тя посочи корема си. – Досега съм се справяла и с това, но вече не може. Лекарят ми отказва. Каза, че има риск за собствения ми живот… А аз обичам живота и работата си прекалено много. Анжел ми сподели малко и за твоите проблеми, според нея нещата би трябвало да се получат. А и виждайки те тук, след като зная за събитията около теб през последната година, се изпари и капчицата съмнение, което имах. Е, бъди откровен и ти? Нямам много време за губене. – Фани притвори съблазнително очи и се опита да покаже възможно най-топлата усмивка, на която бе способна.
Стенли се усмихна, но дълбоко в тялото и сърцето му зееше огромен изкоп.
– Всичко, което ти е казала Анжел, най-вероятно е точно така. Не виждам причина да не можем да накараме Това – той посочи себе си и Фани с пръсти – да проработи. Но нека първо да се отпуснем, да поговорим. Светът няма да се срути ако изпием по един чай, нали?
Фани се усмихна и кимна, а Стенли повика сервитьора.
– Два чая от лайка, ако обичате.
Стенли имаше своя малка логистична компания, печелеше повече от добре. Бизнесът му се разрастваше. Но личният му живот бе белязан от серия… къде гадости, къде трагедии. За последната година бе разбрал, че не може да има деца. Единствената надежда за него и съпругата му бе съхранен негов материал от преди няколко години. Съпругата му бе успяла да забременее. А след това се случи инцидентът- повреден светофар, превишена скорост и загубен човешки живот… и половина, оставяйки го вдовец и почернен бъдещ баща. Бяха минали едва няколко месеца, когато Анжел му позвъни и почти изстреля в слушалката:
– Имам интересно предложение за теб! Нека се видим и да го обсъдим.
Анжел му разказа за своя позната, останала съвсем сама. След няколко несполучливи връзки и няколко аборта, Фани бе изоставена от своя приятел след като му съобщила, че е бременна. Той бе хвърлил щедра сума пари, с която да се отърве от бебето и бе прекъснал всякакъв контакт с нея. Скоро след това тя разбрала, че той вече е имал семейство и новородено момченце. Тя се опитала да направи аборт, но лекарите категорично отказвали. Фани не виждала изход. Трябвало да роди детето, но нямало как да се справи с отглеждането сама. И тя, и Стенли били амбициозни и добри хора… Така на Анжел и хрумнало, че може да си допаднат, да създадат някакъв съюз:
– А кой знае? Нещата можело да се развият доста добре. Тя е красива, изключително умна, отзивчива и спокойна натура. Е? – казала му Анжел.
– Това е лудост! – засмял се Стенли и отказал.
Но 7 дни след разговора им, уморен от тишината и пустотата в своя дом, уловил себе си да преподрежда мислено дома си, правейки място за бебешко легло, столче за хранене и пр. И ето – така стигнал днес до заведението.
– Той е добър, умен, изключително чаровен! – бе казала Анжел на Фани.
– Ще го обмисля… – беше отвърнала Фани и три дни след разговора им, се беше обадила с думите – Какво пък, говори с него и уреди среща… Едва ли може да стане по-зле?
Този следобед, десет дни по-късно, нещата наистина потръгнали добре. Фани и Стенли си бяха тръгнали заедно, а тя беше останала да пренощува в неговия дом… И следващата, и по-следващата нощ също. Прекарваха всеки свободен миг заедно. След седмица годежен пръстен с не толкова малък скъпоценен камък вече красеше ръката ѝ. След още две седмици, когато малко хълмче вече се опитваше да се показва под бялата ѝ копринена риза и плисирана пола, те излязоха от гражданското като съпруг и съпруга. Подписването и тържеството след това бяха в много тесен семеен и приятелски кръг. Фани нямаше близки, затова и Стенли бе поканил само родителите и сестра си. А пет месеца след това на бял свят се появи малката Розали:
„Едно малко, перфектно същество. С розови бузи, тъмна къдрава косичка и с прозрачни като водата очи. Вече сме семейство и нещата се развиват повече от прекрасно. Но най-важното е, че сме щастливи.“ – именно това бе казал Стенли на Анжел, когато тя дойде да види малкото бебе, носейки със себе си цели 9 кутии с рокли за всяка седмица на бебето.
Фани вече се беше върнала на работа – тя работеше като мениджър рекламен отдел в голяма международна фирма, а Стенли можеше да ръководи бизнеса си и от разстояние, или водеше малкото момиченце с него. Обичаше да прекарва времето си с малката Розали. Това беше негово бебе, независимо дали носеше гените му. Обичаше момиченцето до полуда. Обгрижваше я, разсмиваше я, хранеше я, обожаваше я…
А времето се изнизваше през пръстите му, минаваше бързо. Неусетно изтичаше седмия месец от нейната поява, но тя си оставаше кроткото, попиващо света с очите си бебе.
Тази вечер Стенли бе приготвил уютна семейна вечеря и чакаше Фани да се прибере от дългия натоварен работен ден. Днес имаха годишнина. На този ден преди една година, тя бе прекрачила прага на дома му и оттогава не си бе тръгвала. Щастието бе дошло в дома му, за да се удвои и да остане…
На врата се позвъни, Стенли притича до вратата и със смутена усмивка, осъзнавайки, че е оставил ключа в ключалката, отключи и отвори вратата… На прага му стояха двама полицаи.
– Добър вечер, г-н Стенли Абрашев?
– Да. Мога ли да Ви бъда полезен с нещо, Господа полицаи?
– Може ли да влезем?
– Разбира се, заповядайте!
Двамата полицаи седнаха на меката мебел пред малката дървена масичка за кафе.
– Мога ли да ви предложа нещо за пиене? Може би чай, сок или поне вода? – попита Стенли.
– Не, благодарим. Г-н Абрашев, съжаляваме, но сме дошли с лоши новини за вас. На 112 днес, преди около час и половина, бе подаден сигнал за горящ автомобил, излязъл от пътното платно. За съжаление колата е изгоряла напълно. От разпръснатите вещи около нея бе намерена само опожарена дамска чанта и това… – полицаят бръкна в джоба си и от него извади прозрачен плик с халка. – Предполагаме, че е на съпругата ви? Всъщност имаше и част от биологичен материал, но за съжаление екипите не успяха да намерят повече… Господине, смятаме, че съпругата Ви е била в колата. Разбира се, екипите продължават работа, но трябва да бъдем реалисти… Да се намери нещо повече би било истинско чудо… Ще трябва да вземем и малко ДНК-материал за да потвърдим или отхвърлим възможността някой друг да е шофирал автомобила на съпругата Ви… Господине, чувате ли ме?… Седнете, знаем, че информацията е твърде много, но… – думите на полицаите се чуваха като в тенекиена кутия, а движенията на Стенли станаха механични.
Светът му се сриваше за секунди, бъдещето, мечтите му – всичко се усещаше като пепел в ръцете, бавно разпръсваща се на фини прашинки във въздуха.
***
Стенли се протегна в леглото. Светлината от първите слънчеви лъчи играеха между листата на дърветата, той се обърна и зарови устните и носа си в дългите кестеняви коси на съседната възглавница. Можеше да се закълне, че за секунда усети познат далечен аромат:
– Добро утро! – към него се завъртяха пъстри очи, а сочни червени устни се впиха в неговите.
– Добро утро! Днес е голям ден!…
– Мамо, татко! Ставайте, ще закъснеем! – провикна се от коридора Розали – Все пак, човек не се дипломира с отличие всеки ден!
– Снощи до 2 часа репетирахме и преправяхме речта! – прошепна Анжел и се изкикоти тихо.
– Чух това, мамо!…
– Идваме, прекрасна моя! – провикна се Стенли, вадейки малка синя кутийка от нощното шкафче – Подаръкът!
***
Фелиз усети неприятното чувство отново. Стана от леглото, прокара пръсти през късата си коса и дръпна завесите, откривайки силуета на Бурдж Джумейра. Днес и това не можеше да повдигне настроението ѝ. Отиде и седна пред мраморната масичка на която държеше своя лаптоп. Отвори го и изписа в търсачката името Розали Абрашев. Излязоха множество статии, най-ново беше заглавие с цитат от нейна реч: „В свят, в който можеш да бъдеш всичко, което поискаш, избери да бъдеш добър!“
Фелиз затвори лаптопа и почука с нокти върху него. За миг изпъна ръката си и се вгледа в празнината между средния пръст и кутрето. Можеше да се закълне, че все още усеща халката на липсващия си пръст…