Още когато бях малко дете, се случи да открадна. Дребна вещ, безсмислена дрънкулка, от която нямах нужда, но привличането беше мигновено и аз просто я взех, подадох се на чистото желание да притежавам. Тогава не знаех за неизменното право на собственост и как то бива защитавано чрез методите на закона и морала.
После разбрах.
Дългата ръка на наказанието, направлявана от моята майка, ме накара да осъзная, че ако има нещо на този свят, което да се пази самоотвержено и на всяка цена, то това е материалната собственост.
Боят, който изядох в задния двор на къщата, стискайки в ръка присвоения предмет, ми отвори очите за тези правила и аз научих – да взимаш чуждите вещи е опасно.
И никога повече не направих тази грешка. Не съм глупава.
От онзи ден натам крадях с очите и ушите си. Гарантирано безнаказано.
Взимах си думи, цели изречения, които отнасях със себе си и казвах на глас пред огледалото у дома. Сближавах се с хора, попивах образите им и после ги реализирах.
Не беше лесно.
Отнемаше доста от времето ми да търся обект, който да си струва изучаването. Предимно успявах, бях нагодила поведението си – удобно внушаващо отдаденост, на която повечето хора реагираха с доверие.
На 21 вече имах огромен запас от образи. За всички случаи, за всякакви моменти.
Кар – то – те – ка.
Някъде по онова време разбрах, че хората трупат вещи и освобождават морал. Асимилацията иска отделяне, прости принципи.
Когато се запознах с Емилиян беше взаимно свързване. Не ми се наложи да играя роли, да правя сложни ходове.
Видяхме се и бам – двойка гризли, мъжки и женски прилеп в топла пещера, сирачета, загубени в гората. На всички тези символи отговорихме спонтанно и се вкопчихме един в друг.
Първата и втората година се сближавахме на различни нива. Сексът, разбира се, беше първият мост, после скандалите. Е да, скандалите ни разголват душите, в гняв избухват и най-затиснатите пластове.
Моите кражби на образи намаляха. Имах само една цел – Емилиян. Попивах го, следях с поглед движения и реакции, умишлено създавах ситуации, за да го видя от всички страни. Харесваше му да бъде провокиран. Реагираше идеално, с нюанси и настроения, с болка и драма.
И – де -а-лен.
На седмата година решихме да празнуваме годишнина. Споменахме думи като Духовно число, любов споделена, знаменателност… и усетихме истинска значимост в Събитието.
Разбрахме се да има изненада. Той за мен, аз за него.
В седмицата преди датата се усещаше тайнственост и в двете страни, прикрити погледи, мълчание, загадъчни усмивки.
За денят Х бе уговорена среща в любимия ни ресторант.
Отидох с малко закъснение. На входа ме посрещна собственикът. Посочи с ръка към една от масите – Очакват ви.
Тръгнах напред, костюмът беше неудобен и обувките също, тази вратовръзка наистина ме задушаваше, но това нямаше значение, умирах от нетърпение да му покажа колко добре го познавам, да го срещна с него самия, Аз бях Той.
Приближих. В първия момент не го познах. И как бих могла. Съвършеното мое копие седеше под слабата светлина, с една от любимите ми рокли, очната линия точно както винаги поставях – котешки издължена, косата, о, боже! и това червило.
Из – не – на – да.
Photo credit: Ismael Sanches
Последни коментари