Следващия път/Ава Тулипина

Според хронологията на спомените му, семейният им живот започна, когато една нощ Мария просто не си тръгна. Заспа гола, обърната към стената, а равното ѝ дишане изпълни стаята.

Антон запали цигара и издуха дима към тавана.

– Мария – бутна с пръст рамото ѝ и погледът му проследи как кръвта се отдръпва в блед кръг от розовата кожа.

Изпуши с няколко дръпвания цигарата, надявайки се младата жена да стане и да си тръгне.

– Спиш ли – гласът му излезе дрезгав и с храчка и той се прокашля – Мария – отново натисна рамото ѝ с пръст.

Стана тромаво и отиде до тоалетната, уринира шумно и пусна водата. Когато се върна, тя продължаваше да спи – на слабата светлина от нощната лампа му се стори непозната, сякаш никога не бе докосвал тялото ѝ.

Стана му студено и легна до нея. Леглото беше тясно и неудобно за двама и раздразнението плъзна в стомаха му. Затвори очи и опита да се успокои. Една нощ не е кой знае какво. Пресегна се и взе часовника – нагласи алармата за 7 сутринта. После се въртя известно време и заспа неспокоен сън, в който майка му блъскаше по вратата, а той се мъчеше да извика – идвам, идвам, но гласът му залепваше като буца кал в гърлото.

Събуди се от миризмата на храна. Отвори очи и се огледа – дрехите ѝ все още висяха преметнати на облегалката на стола. Отметна завивката и скочи.

Мария пиеше кафе в кухнята. На печката имаше тиган, тя загребваше с лъжица в нещо полутечно и го пускаше внимателно в нагорещеното олио, а то се издуваше и миришеше приятно.

– Сядай – каза му и бутна пред него чаша с кафе.

Седна и заби глава в чашата.

– Тук е мръсно – каза Мария и посочи с глава към мивката – изпий си кафето и ще изчистим заедно.

– Не – каза Антон.

– Няма не – отвърна тя.

В следващите дни жилището се промени до неузнаваемост. По диваните се появиха цветни възглавници, прахолякът изчезна, а на масата в хола вместо препълнен пепелник имаше ваза с цветя. Мария готвеше, научи го да пазарува и да избира свястно месо и зеленчуци, а той самият се наложи да признае пред себе си, че е доволен и новото статукво му харесва.

Имаше само един проблем. Една малка подробност. Малко камъче в обувката. Суха троха между идеално изпънатите чаршафи на живота му.

Майка му не знаеше, че живее с Мария и той всеки път се заклеваше пред себе си да ѝ каже, и всеки път не знаеше защо не го прави.

Колкото повече време минаваше, а времето следваше собствения си ход и неусетно се изтърколи почти година, толкова повече се оплиташе в този ужасен парадокс, тази лъжа. Не можеше да си отговори как стигна до тук, как се получи така, че отиваше всяка сряда в апартамента на майка си, тя му правеше кафе, слагаше пред него парче кекс и с монотонен глас редеше думи, които той знаеше наизуст.

– Ти винаги си бил моята опора, сине. Още когато баща ти почина и ни изостави така ненадейно… Ако нямах теб, тогава не зная как бих се справила сама на света… Но може би е време да се ожениш, няма да съм вечно жива, не знам, не знам…

Антон си тръгваше от там замаян и виновен, изпълнен с противоречия, а на Мария казваше, че майка му ѝ праща поздрави и скоро ще ги запознае.

– Не е добре със здравето – обясняваше, което си беше донякъде истина.

Мария клатеше съчувствено глава и поднасяше вечерята, после сядаше до него и той потъваше в погледа ѝ.

Един ден Антон се прибра, носеше цветя за Мария, бързаше, беше гладен и искаше да поседне с нея, да си говорят и да изпият по чаша вино, събу обувките си, изми ръцете и усмихнат влезе в кухнята.

Майка му беше там. Режеше моркови върху дъската, суетеше се над нещо, което клокочеше на печката.

– Сине – зарадва се тя – прибираш се тъкмо навреме.

Антон се огледа панически и отвори и затвори уста като внезапно уловен шаран.

– Слушай – майка му се приближи към него – взех нещата в свои ръце.

Избърса ръце в престилката. Това е престилката на Мария, о боже!

– Пуснах обява – каза възбудено тя

– Каква обява? – въздухът в стаята се беше сгъстил като кленов сироп

– За женитба.

Върна се до тенджерата и разбърка врящата течност, която вдигаше пара до тавана. После отново се приближи до него.

– Има небивал интерес – усмивката ѝ проби дупка в челото му – и как няма! Ерген. Красив. С професия и жилище.

– Майко, какво говориш?!

Застана до него и го хвана за лакътя :

– Ела, очакват те.

Мили Боже. В хола имаше три млади жени.

– Приятно ми е – каза едната от тях и той видя края на дните си.

– Името ѝ е Мария – изшептя майка му и почти завря нос в ухото му – фаворит ми е.

Антон пое въздух и изпръхтя.

– Мария! – викна и се хвърли в краката ѝ.

Двете млади жени станаха и си тръгнаха обидени. Майка му заключи след тях и се върна в хола, цъкайки с език – ето до какво води самотата, как бързо се влюби само, удар от светкавица!

Когато влезе в стаята, синът ѝ Антон продължаваше да стои на колене пред тази жена – Мария, трескаво ѝ обясняваше нещо, после тя го погали по главата и ясно се чу да го нарича – глупчо. Не я забелязаха дори, гледаха се в очите като в несвяст, какво пренебрежение само. Взе чантата си и отиде да изключи супата. Какво ли не прави човек за децата си, помисли си и с въздишка си тръгна.

В сряда Антон седеше в апартамента ѝ и слушаше наставления да не прибързва с чувствата преди да опознае човека отсреща.

Следващит път ще ѝ кажа, че Мария е бременна, помисли си той  и заклати глава – да, майко, да, права си за всичко.