Прошката е път

Не прощавай, ако не си готов

„Да простиш не означава да кажеш  прощавам ти, а да изтръгнеш от сърцето си болката и яда към обидилия те.“ Лев Толстой

Прошката е най-скъпият дар несъмнено, прошката не е великодушие, нито жест на превъзходство или мимолетна проява на слабост, прошката е път. Тя трябва да бъде истинска и искрена, да тръгне от сърцето, изчиствайки го от натрупания гняв, и да извърви цялото разстояние до осъзнаването. Дали един ден в годината може да извърши чудото на всеопрощението? Едва ли. Дали наистина ще простим на всички? В никакъв случай. Има болки, думи, действия, които изискват време и никаква задължителност не може да ги вкара в християнската норма на прошката. Прошката се случва тогава, когато сърцето ни изпрати на съзнанието сигнал, че наистина всичко е минало. Има хора, които прощават единствено на онези, които прощават на тях. Нещо като танто за кукуригу. Ако ти ми простиш, ще ти простя и аз. Нелепо. Всъщност това не е искрена прошка, защото човек прощава не заради другия, а преди всичко заради себе си. За да се пречисти от лоши емоции, за да се освободи от лоши чувства и да продължи напред.

Прошката е път,

който минава през много трънаци и оставя белези. Белези, които напомнят. И колкото и да е освобождаваща като акт, толкова е и задължаваща. Защото когато кажеш, че прощаваш, трябва наистина да си го направил – от сърце и душа, а не защото се очаква от теб да простиш. Прошката по задължение не е нищо друго, освен маска, която рано или късно ще падне. Не прощавай, ако не си готов.

Вашият коментар