Семейството ми не беше от най – добрите. Заподозрях това още на пет, после във времето подозрението се превърна в убеждение. Когато бях на тринайсет, реших, че майка ми е зла кучка. Имаше причини да мисля така. Тя се държеше ужасно, странеше от нас – нейните деца, налагаше се често да си лягаме гладни и да я слушаме как плаче в другата стая.
– Защо плаче майка? – питаше малката ми сестра и потреперваше сякаш от студ.
Защото е изоставена от поредния любовник и е нещастна, мислех си, но на глас казвах :
– Шшшът, Меги, заспивай, не плаче. Всичко е наред – и я прегръщах.
За Бога, Меги беше едва на осем, не ѝ трябваше да знае, което знаех аз.
Тогава святах майка ми за студена и зла, но сега, когато вече съм възрастна жена – апропо, няма как да не отбележа, че на 80 жените минават за възрастни във всяка една точка от земното кълбо, та сега знам че е била слаба и безхарактерна, тъжна и самотна, обаче се държеше като кучка. Защита казват психолозите. Може и да са прави.
Парадокс знаете ли какво е? Ето, ще цитирам според тълковния речник :
„Парадоксът е твърдение или група твърдения, които водят до противоречие или са в конфликт с интуитивната логика. В действителност обаче, или противоречието е само привидно, или поставените условия в твърдението не са или не могат да бъдат верни в целостта си или по отделно.“
Тоест, искам да кажа, момент да си долея вино – чашата не трябва да остава наполовина празна, та искам да кажа, че аз, откакто се помня се държа като майка ми, но наобратно. Представям се за слаба, безхарактерна, тъжна и самотна, а всъщност съм една абсолютна кучка. Ей това ако не е парадокс. Така или иначе, получих от нея което най–много мразех. Добре, че не родих деца. Щях да предам нататък това родово проклятие и дъщеря ми щеше да е зла кучка, а нейната собствена дъщеря – слаба и безхарактерна. Схващате ли ми мисълта? И да не можете, не ми дреме. Вече за твърде малко неща ми дреме.
За баща ми, ако питате, той беше невидим. И как не. Казваше се Мариан, представяте ли си?! Майка ми се казваше Мариана, а той Мариан. Кой би повярвал, че съдбата се занимава с подобни глупости да събира хора по имена. Ама ето, че се занимава.
И тъй, Мариан, моят баща, беше невидим, защото обичаше алкохола, компаниите и жените. По тази негова неудържима причина отсъстваше често от вкъщи. Изчезваше за седмици, а тя, Мариана, моята майка, започваше да му отмъщава. Защо ли ми е трябвало тогава, едно невръстно дете-първият път бях около шест годишна, да подслушвам разговорите ѝ и да зная неща, които не е трябвало да зная, но го правех. Нещо по – силно от мен ме тласкаше да долепя ухо до ключалката и да слушам.
– Да, няма го… Втори ден…Не зная.. Не плача, Пепа, престани. Мисля да отида при Виктор… Не ме поучавай, гледай себе си, Пепа, познаваме се, в един цирк играем.
После Пепа си тръгваше, а майка ми неизменно излизаше. Меги питаше – къде е мама, къде е мама?, и това ме подлудяваше, казвах ѝ – заспивай, Меги, но тя затваряше очи и пак повтаряше – къде е мама, къде е мама?!
Милата Меги. Беше добро дете, но после стана прекалено чувствителна, постоянно се влюбваше в неподходящи мъже, винаги я зарязваха, какви идиоти, дори веднъж се наложи да поговоря с един от тях, добре си поговорихме, а Симон ме придружи и носеше нож. Как само трепереше оня глупак и на другия ден цъфна вкъщи с рози и шоколад, а Меги беше толкова щастлива.
Преди пет години тя умря. Не беше редно по–малката ми сестра да мре преди мен, по дяволите, но от друга страна – коя съм аз да кажа кой кога ще си ходи от този грешен свят?!Погребах я сам самичка. Нямахме живи роднини, тя нямаше приятели, нито успя да се омъжи. Вечерта преди да си отиде я обхвана треска и ѝ сложих оцетна кърпа на челото, та да я отпусне, а тя изведнъж взе да бълнува – къде е мама, къде е мама?! Сега не ми се търси в речника да ви обяснявам какво значи, ама възрастна жена да търси така майка си е нито повече, нито по–малко гротеска.
Както ви казах вече, съм на 80 години. Паметта ми е добра, а умът свеж като краставица рано сутрин в росата. Не се смейте, това не е дар, а проклятие.
Спомням си живота отпреди, на мястото на едни спомени застават други и през последната година сцените, които виждам пред очите ми са от много ранното ми детство, което според моята интуиция означава само едно – оная с косата приближава и ще ми иска душата.
Чудя се обаче кой е виновен, че Меги умря така самотна, а аз смених в живота си толкова мъже, че бройката им отдавна е нещо неудобно за казване в добро общество. Кой може да е виновен за всичко това и има ли изобщо виновен? Майка ми като остаря казваше с ненавист – не ми е до никой, оставете ме, искам си спокойствието. Че майко, казах ѝ аз тогава, все някой трябва да плати тази сметка, дето я направихте в живота двамата с баща ми. Няма ли да се разкаеш за студеното си сърце, за да опитаме ние да ти простим?
– А баща ви??- кресваше тя в сопрано – от него кой ще иска сметка, от мъртвеца?
– Свети Петър сигурно – казвах с досада – бащата не е като майката, а и нашият беше невидим – пояснявах после.
– Баща ти умря от сифилис – казваше с удоволствие тя.
– Лъжеш, майко, четох му епикризата.
Да. Както ви казах, семейството ми не беше от най–добрите.
Често съм се питала какво щеше да е ако бяха различни майка ми и баща ми и си казвам, че аз пак щях да съм същата, но поне Мeги щеше да е щастлива.
Когато станах на 55 се помислих вече за стара. Казах си, хайде, старостта дойде, Евгения, каквото било, било и си накупих книги, Юнг и Фройд, Ницше, източни поети и мислители.
10 години четох и си попълвах пропуските и на шейсет и пет пак реших, че съм млада. Тогава се запознах с Алексей. Той беше с 25 години по – млад от мене, обаче избухна една любов между нас и се оженихме. Милият Алексей. Живяхме заедно 5 години и той се разболя и умря. Аз тъгувах, разбира се, но не така дълбоко, защото на тази възраст човек е философ за живота и смъртта.
Не зная защо ви разказвам всички тези неща. Може би, защото спомените напират. Ето, спомних си за Микаел. Бях на шестнайсет, когато се влюбих в него. Той беше крадец. Крадеше мотори. Нямаше майка и баща, живееше при чичо си, който имаше автосервиз и познайте къде отиваха крадените мотори?! На 30-та минута се превръщаха в купчина авточасти, а Микаел вече носеше нов. Понякога оставах да преспя при него. Гледах красивото му тяло в тъмното и му казвах – Микаел, ако влезеш в затвора, ще ти се стъжни живота, сещаш ли се.
– Няма да ме хванат ченгетата – отговаряше ми той – прекалено съм добър.
Глупаво момче. Наивно.
В живота има едни събития, на които в някои култури им казват карма, в други съдба, а в трети проклятие.
По силата на тези изброените, аз се влюбих в чичото на Микаел. Нали знаете как има семейства, в които хората са красиви. Ей така беше в семейството на Микаел – чичото беше същият хубавец като племенника си, но с десет години по–голям, нещо, което мен ме привличаше, защото ми беше омръзнало от хлапаци.
Ченгетата хванаха Микаел една вечер в града, точно когато тръгвал с откраднатия мотор. Приписаха му и други кражби, дори едно изнасилване. А, не, не съм казала аз за изнасилването, ченгетата му го лепнаха. Аз казах само за моторите. Дадоха му две години. Чичо му плати адвокати и раздава подкупи и никой не се усъмни в мен.
– Ще ме чакаш ли? – попита Микаел и аз казах да.
Такива са кучките, винаги ще те подлъжат да мечтаеш за тях.
Мога да ви разказвам още, но какъв е смисълът? Защо изобщо написах всичко това. Кой би могъл да се развълнува или поучи от живота на една никому неизвестна жена? А и дори да разкажа всичко, вече е толкова късно, аз съм на осемдесет и краят е близо.
Какво стана с чичото ли?
През 1959, една година по–късно делото се възобнови. Целият град говореше, че в неговия сервиз се продавали от години части от крадени мотори. Дадоха му четири години.
– Ще ме чакаш ли – попита чичото на Микаел. Много се тревожеше как ще се справям без него.
Най–много ме е страх да не стане, както този откачалник Ницше разправя – Бог да е мъртъв и да си повтаряме живота отначало безкрай пъти.
Това се нарича ирония. Искате ли да ви цитирам тълковния речник :
„Ирония е понятие, с което се описват ситуации, в които едно уверено очакване не се оправдава.“
Как ви се струва? Да искаш да живееш вечно, а да попаднеш в ужаса на повторението.
Сега ме извинете. Ще си лягам. Както ви казах, на 80 жените минават за възрастни във всяка една точка от земното кълбо. Утре ако съм в настроение ще ви разкажа още. И ако съм жива, разбира се. Лека нощ.
Последни коментари